Джулия се връща с Тоби и всички сядат на масата да вечерят.
— Нима трябва да гледам пред себе си тази голяма, тлъста буца? — казва Хенри за Луиза.
Всички освен Тоби се включват в новата схватка и тя се разгаря по цялата маса в продължение на пет минути. Към края Хенри слага кърпата за ядене на главата си, мъчи се да яде така, но разсипва спанак върху ризата си. Франсис пита Джулия дали децата не могат да вечерят по-рано. Оръдията на Джулия са заредени с готов отговор. Тя не може да готви две вечери, да слага два пъти масата. Рисува със светкавични удари на четката панорамата на своя робски труд, при който е загубила младостта, красотата и остроумието си. Франсис моли да го разберат. Той едва не загина при самолетна катастрофа и не желае всяка вечер да се връща на бойно поле. Джулия е дълбоко засегната. Гласът й трепери. Той не идва всяка вечер на бойно поле. Обвинението е тъпо и злобно. До пристигането му всичко е било спокойно. Тя спира да говори, оставя ножа и вилицата и гледа в чинията си като в бездна. Започва да плаче.
— Бедната мама — казва Тоби и когато Джулия става от масата и бърше сълзите си, отива при нея. — Бедната мама — повтаря той. — Бедната мама!
И те заедно тръгват по стълбата. Другите деца се оттеглят от полесражението. Франсис отива в градината зад къщата, за да изпуши една цигара и да поеме малко въздух.
Градината беше приятна, с алеи, цветни лехи и места за сядане. Залезът догаряше, но все още имаше обилна светлина. Изпаднал в умозрително настроение под влияние на инцидента и сражението, Франсис се вслушваше във вечерните шумове на Шейди Хил.
— Негодници! Мръсници! — крещеше старият Никсън на катеричките, нападнали хранилката за птици. — Марш и да не ми се мяркате пред очите!
Някъде се блъсна врата. Някой косеше трева. И тогава Доналд Гослин, който живееше на ъгъла, засвири „Лунната соната“. Той правеше това всяка вечер. Запрати истинското темпо през прозореца и я изсвири рубато2 от край до край като изблик на сълзлива раздразнителност, самота и самосъжаление — като всичко, за което Бетовен във величието си не е могъл и да подозира. Музиката звучеше под дърветата на цялата улица като повик за любов, за нежност, насочен към някоя красива домашна прислужница със свежо лице, обзета от носталгия по Голуей, когато разглежда стари снимки в стаичката си на третия етаж.
— Тук, Юпитер, стой, Юпитер — извика Франсис на ловджийското куче. Юпитер профуча през доматените насаждения с останките на една сламена шапка в устата.
Юпитер беше аномалия. Ловджийските му инстинкти и буйства бяха неуместни в Шейди Хил. Кучето беше черно като въглен, с дълга, жива, интелигентна и порочна муцуна. Очите му горяха от желание да пакости. Имаше едра глава и врат с голям нашийник, изображение, което срещаме по гербове, гоблени, а по-рано я рисуваха и на дръжките на чадърите и бастуните. Юпитер ходеше, където пожелае. Навираше се в кошчетата за смет, в простряното пране, тършуваше в боклукчийските кофи и торбите с обуща. Прекъсваше градински увеселения и тенис мачове, в неделя се озоваваше сред процесията на Христовата църква и лаеше хората в червени одежди. Два-три пъти на ден нагазваше в розите на стария мистър Никсън и опустошаваше сорта „Кондеса де Састагос“ като коса. Всеки четвъртък вечер, щом Доналд Гослин запалеше огъня под грила, Юпитер веднага подушваше миризмата. Гослинови не можеха с нищо да го прогонят. Пръчките, камъните и грубите викове само го принуждаваха да се отдалечи до края на терасата и да чака с красивата си хералдическа муцуна момента, в който Гослин ще се обърне и ще посегне към солта. Тогава кучето скачаше на терасата, с лекота грабваше месото от огъня и побягваше с вечерята на Гослинови. Но дните на Юпитер бяха преброени. Немецът градинар на семейство Райтсън или готвачката на Фаркарсън скоро ще го отровят. Дори старият Никсън можеше да сипе малко арсеник в боклука, така обичан от Юпитер.
— Тук, Юпитер, Юпитер! — извика повторно Франсис, но кучето се стрелна напред и шапката се люлееше в белите му зъби. Франсис погледна към прозорците на къщата и видя, че Джулия е слязла и гаси свещите.
Джулия и Франсис Уийд ходеха често на гости. Джулия бе общителна и хората я харесваха. Любовта й към забавите произтичаше от съвсем естествения страх от хаоса и самотата. Тя преглеждаше сутрешната си поща с истинска тревога — търсеше покани и обикновено намираше няколко, но винаги беше ненаситна. Дори и седемте вечери от седмицата да беше някъде на гости, това нямаше да я излекува от замечтания й вид — вида на човек, който чува далечна музика, защото винаги предполага, че някъде другаде са устроили по-блестяща забава. Франсис я ограничаваше до две излизания на седмица, за петъците се споразумяваха, но през уикенда се носеха като лодка в морска буря. Деня след самолетната злополука семейство Уийд бе поканено на вечеря у Фаркарсънови.
Франсис се върна късно от града и докато се обличаше, Джулия повика бавачката на децата и бързо го изведе от къщи. Вечерята беше интимна и приятна и Франсис реши да се забавлява. Нова домашна прислужница поднасяше напитките. Тя имаше черна коса, лицето й беше кръгло и бледо и се струваше познато на Франсис. Той не гледаше на паметта като на сантиментален дар. Димът от горящи дърва, люлякът и други подобни благоухания не го вълнуваха и паметта му приличаше на неговия апендикс — един атрофиран склад. Едва ли беше грях, че той не можеше да избяга от миналото. Грехът бе може би в това, че Франсис така успешно го пренебрегваше. Навярно я е видял на други вечери или когато се разхожда в неделните следобеди, но във всеки случай сега той няма да почне да измъчва паметта си. Лицето й беше удивително, валчесто като луната — нормандско или ирландско, — но недостатъчно красиво, за да възбуди у него чувството, че я е виждал и преди при обстоятелства, които е длъжен да си спомни. Попита Нели Фаркарсън кое е момичето. Нели отговори, че са намерили прислужницата чрез агенция, била от Тренон, Нормандия — малко селце с черква и ресторант, което Нели някога бе посетила. Докато Нели разказваше за своите пътешествия в чужбина, Франсис съзна къде е виждал по-рано жената. Беше в края на войната. Той току-що бе напуснал един пункт за попълнение и с още няколко души получи право на тридневен престой в Тренон. На втория ден отидоха до един кръстопът, за да присъстват на публичното наказание на млада жена, живяла по време на окупацията с немския комендант.
Беше хладна есенна утрин. Облачното небе процеждаше върху калния кръстопът унила светлина. Стояха нависоко и забелязаха как облаците и хълмовете си приличат по форма и стигат чак до морето. Арестантката пристигна, седнала на трикрако столче в селска каруца. Тя стоеше до колата, когато кметът прочете обвинението и присъдата. Стоеше с наведена глава и на лицето й бе замръзнала безизразна полуусмивка, зад която се таеше изнурената душа. Кметът свърши и тя отвърза косата си и я разпиля по гърба си. Дребно човече с посивели мустаци отряза косата й с големи ножици и я пусна на земята. После взе леген със сапунена вода и с бръснач обръсна главата й до голо. Една жена приближи и понечи да откопчае дрехата й, но арестантката я отблъсна и сама се съблече. Когато измъкна ризата през главата си и я хвърли на земята, тя бе съвсем гола. Жените й се присмиваха; мъжете мълчаха. Фалшивата или жалостива усмивка не слезе от лицето на затворничката. От студа кожата й настръхна и зърната на гърдите се втвърдиха. Подигравките постепенно секнаха, прекратени от появилото се усещане, че все пак сме хора. Една жена я заплю, но по време на изтезанието голотата на наказаната излъчваше някакво ненакърнимо величие. Когато тълпата притихна, тя се обърна — вече плачеше — и както си беше гола, ако не смятаме износените черни обувки и чорапите, пое надолу по калния път, сама и далеч от селото. Кръглото бяло лице бе малко остаряло, но нямаше никакво съмнение, че прислужницата, която поднесе коктейлите и по-късно сервира вечерята на Франсис, е жената, наказана на кръстопътя.
Сега войната изглеждаше така далечна, а светът, в който предателството се заплащаше със смърт и мъчения, отдавна отминал. Франсис бе загубил дирята на своите спътници от Везѐ. Не можеше да разчита на дискретността на Джулия. Нямаше на кого да се довери. И ако бе разказал случката сега, на вечерята, това щеше да бъде не само обществена, но и човешка грешка. Хората в гостната на Фаркарсънови се бяха съюзили в своята мълчалива претенция, че миналото и войната не съществуват, че в света няма опасност и безпокойство. При една написана история на човешките отношения тази необикновена среща би била уместна, но атмосферата в Шейди Хил правеше спомена неприличен и груб. След кафето прислужницата се оттегли, но срещата предизвика у Франсис някакво безсилие. Тя бе пропукала паметта и чувствата му и ги остави да зеят. Джулия влезе в къщата, а Франсис чакаше в колата, за да отведе бавачката.
Той очакваше да види мисис Хенлейн, старата жена, която обикновено пазеше децата, и се изненада,
