заобикалящият го свят бе просто рай.
Ако Франсис вярваше в някаква власт на любовта — в духове, въоръжени с ловни лъкове, в капризите на Венера и Ерос или дори във вълшебни билки, любовни еликсири, заклинания, омагьосани кости и фази на луната, това можеше да обясни неговата чувствителност и възбуда на духа. Есенните влюбвания при хората на средна възраст са добре рекламирани и той си мислеше, че се е озовал очи в очи с едно от тях, но в това, което усещаше, нямаше и следа от есен. Той искаше да се скита из зелените гори, да се почесва там, където го сърби, да споделя своите радости.
Тази сутрин секретарката му, мис Рейни, закъсня. Три пъти седмично мис Рейни ходеше на психиатър и когато тя влезе, Франсис се чудеше какъв ли съвет би му дал психиатърът. Момичето обещаваше да върне музиката в живота му. Но мисълта, че тази музика може да го отведе право на подсъдимата скамейка в окръжния съд, обвинен в предумишлено изнасилване, разби щастието му. Снимката на четирите деца, усмихнати срещу камерата на плажа в Гей Хед, го укоряваше. Върху бланката на фирмата имаше изображение на Лаокоон; фигурата на жреца и синовете му, змията, увита около тях, сега за него съдържаха най-дълбок смисъл.
Франсис обядва с Пинки Трабърт. При разговор приятелите му показваха разум и широта на възгледите, но той знаеше, че уличат ли го в проявена волност към една бавачка, картонената кула на морала ще се срути върху всички им, върху него, Джулия и децата. Франсис затърси в близката история на Шейди Хил подобен прецедент, но не го откри. Нямаше нито един случай на низост. Откакто живееше там, не бе имало и развод, не бе имало и намек за скандал. Животът сякаш течеше с повече благоприличие, отколкото в царството небесно. Франсис се раздели с Пинки, отби се при един бижутер и купи гривна за момичето. Колко щастлив се почувства от тази тайна покупка, колко важни и смешни му се сториха продавачите, колко сладко ухаеха жените, които минаваха зад гърба му! На Пето Авеню, като видя Атлас с рамене, превити от тежестта на земята, Франсис се замисли колко усилия са нужни да поддържа физиката си при избрания от него начин на живот.
Той не знаеше кога отново ще види любимата си. Върна се вкъщи с гривната, скрита във вътрешния джоб. Отвори вратата и я завари в хола. Стоеше с гръб към него, но със затварянето на вратата се обърна. Усмивката й беше открита и любвеобилна. Съвършенството й го порази като хубав ден — ден след буря. Той я сграбчи, впи устни в нейните и тя се противеше, но това скоро се оказа ненужно, защото я избави изникналото отнякъде момиче Гъртруд Фланъри, което извика:
— О, мистър Уийд…
Гъртруд беше скитница с изследователски дух, тя странеше от своя дом и топлите грижи на родителите си. Хората, които не познаваха Фланърови, съдеха по поведението на Гъртруд, че тя е дете на дълбоко разстроено семейство, където често има пиянски разпри. Това не беше вярно. Фактът, че малката Гъртруд ходеше парцалива и тънко облечена, беше нейната победа над старанието на майка й да я облече топло и чисто. Бъбрива, кльощава и немита, тя се носеше от къща на къща в квартала Бленхолоу, създаваше и разваляше приятелства, основани на привързаността й към бебета, животни, деца на нейната възраст, младежи, а понякога и възрастни. Отваряш сутрин външната врата и я виждаш седнала на стълбите за верандата. Влизаш в банята да се обръснеш, а тя вече се е разположила на тоалетната дъска. Поглеждаш в детското креватче, но сина ти го няма там. Гъртруд го е откарала с бебешката количка в съседното село. Тя беше услужлива, вездесъща, честна, гладна и предана. Никога не се прибираше у дома си по собствено желание. Щом настъпеше време да си върви, тя оставаше безразлична към всеки намек. Вечер след вечер в една или друга къща се чуваше да й казват:
— Прибирай се вкъщи, Гъртруд, време е да се прибираш вкъщи. Иди да вечеряш, Гъртруд. Казахме ти преди двайсет минути, че трябва да си вървиш. Тръгвай, Гъртруд, иди си вкъщи.
Понякога бръчките около човешкото око приличат на ерозия на камък, а самото втренчено око ни напомня ужаса на обезумяло животно, попаднало в беда. Погледът, който Франсис отправи към малкото момиче, бе грозен и странен и Гъртруд се уплаши. Той бръкна в джобовете си — ръцете му трепереха — и извади двайсет и пет цента.
— Върви си у дома, Гъртруд, върви си у дома и на никого нито дума.
Той сви устни и изтича във всекидневната, когато Джулия го повика от стълбите да побърза и се облече.
Мисълта, че по-късно вечерта ще откара Ан Мърчисън до дома й, премина като златна нишка през всички събития на приема, където бяха поканени Франсис и Джулия. Той гръмко се смееше на тъпите вицове, избърса една сълза при разказа на Мейбъл Мърсър за смъртта на котенцето й, протягаше се, прозяваше се, въздишаше като всеки друг мъж, който се е намислил среща. Гривната беше в джоба му. Когато седеше и разговаряше, той усети в носа си мирис на трева. Чудеше се къде ли ще спре колата си. В къщата на стария Паркър не живееше никой и пътят до гаража се използваше като алея на влюбените. Таунсенд Стрийт бе задънена улица и той можеше да паркира там, зад последната къща. Запустялата пътека между Елм Стрийт и брега на реката беше обрасла, познаваше я от разходката си там с децата. Можеше добре да се скрие, като вкара колата навътре с храстите.
Уийдови си тръгнаха последни и домакинът и домакинята се похвалиха с брачното си щастие, докато четиримата стояха в антрето и си пожелаваха лека нощ.
— Тя е моята любима — казваше домакинът и притискаше жена си. — Моето синьо небе. След шестнайсет години аз все още хапя раменете й. Кара ме да се чувствам като Анибал, пресичащ Алпите.
Пътуваха до къщи в мълчание. Франсис вкара колата в алеята и зачака със запален мотор.
— Можеш да прибереш колата в гаража — каза Джулия на излизане. — Разреших на мис Мърчисън да си отиде в единайсет часа. Някой щял да я откара до дома й.
Жена му затвори вратата и той остана в тъмното. Като всеки глупак, и Франсис не бе пощаден от влудяващата похотливост, от ревността, от засегнатите чувства и обидата, изпълнила очите му със сълзи. И ясно съзнаваше каква картина представлява — заровил е глава в разперените над кормилото ръце и жадува за любов.
Като младеж Франсис бе ревностен бойскаут и добре помнеше навиците, формирали се в младостта му, затова в ранния следобед на другия ден излезе по-рано от работа, за да изиграе няколко партии тенис. Успокоен от играта и ду̀ша, той съзна, че е било най-добре да си остане на бюрото. Вечерта бе мразовита и когато се прибираше в къщи, Франсис долови във въздуха острия дъх на промяната на сезона. Още с прекрачването на прага усети необикновено оживление. Децата бяха облекли най-хубавите си дрехи, а Джулия слезе пременена в светлолилавата си рокля с диамантена брошка. Тя обясни оживлението: в седем часа да дойде мистър Хюбър да ги снима за коледната им поздравителна картичка. Беше извадила синия костюм на Франсис и пъстра вратовръзка, защото тази година снимката щяла да бъде цветна. При мисълта, че ще се снима за Коледа, Джулия се бе развеселила. Тя се радваше на подобни церемонии.
Франсис отиде горе да се преоблече. Чувстваше се уморен както от работата, така и от очакванията си. Той седна на ръба на леглото и това подсили умората му. Мислеше за Ан Мърчисън и вместо да бъде обуздан от розовите лампи на тоалетката на Джулия, обхвана го физическа нужда да се изяви. Отиде на масата, взе лист хартия и започна да пише:
Скъпа Ан,
Аз те обичам, аз те обичам, аз те обичам…
Никой нямаше да види писмото и затова не се стесняваше. Употребяваше фрази като „райско блаженство“ и „гнездо на влюбени“. Той въздишаше, трепереше и устата му се наля със слюнка. Когато Джулия го повика да слезе, пропастта между фантазията и реалния свят дотолкова нарасна, че той усети как сърцето му болезнено се сви.
Джулия и децата стояха на стълбата пред верандата, а фотографът и помощникът му бяха наредили двойно повече прожектори, за да уловят не само семейството, но и архитектурната красота на входа. Хора, пристигнали с късния влак, забавяха колите си, за да видят как Уийдови се снимат за коледната си картичка. Някои махаха и се провикваха към семейството. Нужен беше половин час усмивки и мокрене на устните, преди мистър Хюбър да обяви, че е доволен. Горещината на лампите остави в студения въздух неприятен мирис на застояло и когато най-после ги угасиха, те още дълго париха очите на Франсис.
