По-късно вечерта, докато Франсис и Джулия пиеха кафето си във всекидневната, на външната врата се позвъни. Джулия отиде да отвори и на прага стоеше Клейтън Томас. Дошъл бе да плати някакви билети за театър, дадени на майка му от Джулия; Хелън Томас много настоявала да се издължи, макар че Джулия изрично й забранила това. Домакинята го покани на чашка кафе.
— Няма да пия кафе — каза Клейтън, — но ще вляза за малко.
Той я последва във всекидневната, каза добър вечер на Франсис и седна непохватно на стола.
Бащата на Клейтън бе убит през войната и сирачеството му тежеше като бедствие. В Шейди Хил това се натрапваше, защото Томасови бяха единственото семейство без един от родителите. Всички останали бракове бяха непокътнати и цветущи. Клейтън учеше втора или трета година в колеж и живееха сами с майка му в голяма къща, която тя се надяваше да продаде. Преди години Клейтън бе уличен в престъпление. Открадна пари и избяга. Хванаха го чак в Калифорния. Беше висок и простоват, носеше рогови очила и имаше дълбок, плътен глас.
— Кога се връщаш в колежа, Клейтън? — попита Франсис.
— Няма да се върна — отговори Клейтън. — Мама няма пари и какъв е смисълът да се преструваме на такива, каквито не сме? Ще си намеря работа и ако продадем къщата, ще си купим апартамент в Ню Йорк.
— Няма ли да ти липсва Шейди Хил? — попита Джулия.
— Не — каза Клейтън. — Аз не го обичам.
— Защо? — намеси се Франсис.
— Много неща не ми харесват — каза сериозно Клейтън. — Клубните танци например. Миналата събота надникнах към края и видях как мистър Гранър се мъчеше да натика мисис Майнът в сандъка с наградите. И двамата пияни. Аз не одобрявам прекаленото пиене.
— Но това е събота вечер — каза Франсис.
— Всички тия клубове-гълъбарници са пълни с фалш — каза Клейтън. — И начинът, по който хората затормозяват живота си. Мислил съм много за това и ми се струва, че истинската беда на Шейди Хил е тази — липсва му бъдеще. Толкова сили се пилеят за така нареченото увековечаване на селището, за прогонване на нежелателните и прочие. Така че единствената идея за бъдещето ни остава твърде скромна — повече влакове до работното място и повече забави. Не мисля, че това е особено полезно. Хората трябва да умеят да си създават по-големи мечти за бъдещето. И въобще да умеят да си създават големи мечти.
— Лошо е, че не можеш да продължиш колежа — каза Джулия.
— Аз исках да уча в богословско училище.
— Към коя църква се числиш? — попита Франсис.
— Унитарианската, теософската, трансценденталната, хуманитарната.
— Емерсон не беше ли трансценденталист? — попита Джулия.
— Аз имам пред вид английските трансценденталисти. Американските са тъпи.
— И каква работа очакваш да намериш? — попита Франсис.
— Иска ми се да работя при издател — отговори Клейтън, — но всеки ми казва, че това няма да стане. Пиша дълга пиеса в стихове за доброто и злото. Чичо Чарли може да ме настани в банка, то също няма да е лошо за мен. Нужна ми е дисциплина. Трябва още дълго да трамбовам, докато изградя характера си. Имам някои ужасни навици. Много говоря. Просто е нужно да си наложа да мълча. Да се опитам да не говоря една седмица, като се самодисциплинирам. Възнамерявах да се оттегля в някой от епископалните манастири, но не обичам тринитарианизма.
— Нямаш ли си приятелки? — подхвърли Франсис.
— Аз съм сгоден — каза Клейтън. — Разбира се, нито съм толкова стар, нито толкова богат, че да съм длъжен на всяка цена да спазя или уважа годежа, но все пак с парите, които спечелих това лято от косене на трева, купих на Ан Мърчисън пръстен с изкуствен смарагд. Ще се оженим веднага щом тя свърши училище.
При произнасянето на името Франсис изтръпна. После духът му започна да излъчва сивкава светлина, при която всичко — Джулия, момчето, столовете — се показа в своята истинска безцветност. Сякаш времето рязко се влоши.
— Ще имаме голямо семейство — каза Клейтън. — Баща й е ужасен пияница и много съм патил, но ние искаме да имаме много деца. О, тя е чудесна, мистър и мисис Уийд, и ние много си приличаме. Обичаме едни и същи неща. Миналата година, без да се наговаряме, изпратихме една и съща коледна картичка. И двамата получаваме алергия от домати, веждите ни са сключени. Е, лека нощ.
Джулия го изпрати до вратата. Когато се върна, Франсис каза, че Клейтън е мързелив, безотговорен, превзет и вони. Джулия отговори, че Франсис е станал крайно придирчив. Момчето е младо и трябва да му се помогне. Посочи и други случаи, при които е бил избухлив.
— Мисис Райтсън е поканила целия Шейди Хил на годишнината си, освен нас.
— Съжалявам, Джулия.
— Знаеш ли защо не ни е поканила?
— Защо?
— Защото си я оскърбил.
— Значи, знаеш?
— Каза ми Джун Мастърсън. Стояла е зад тебе.
Джулия заситни пред канапето и Франсис знаеше, че това е израз на гнева й.
— Оскърбих я, Джулия, съвсем нарочно. Никога не съм харесвал приемите й. Радвам се, че ни е зачеркнала.
— Хелън?
— Какво общо има Хелън с това?
— Нали мисис Райтсън решава кой да ходи на баловете.
— Искаш да кажеш, че може да забрани на Хелън да посещава танците?
— Да.
— Не бях помислил за това.
— О, знам, че не си помислил! — извика Джулия и заби ножа до дръжката в тази пролука на бронята му. — Вбесявам се, като гледам как твоята безразсъдност разбива щастието ни.
— Не разбивам ничие щастие.
— Мисис Райтсън командва Шейди Хил, командва го цели четирийсет години. Не виждам какво те кара да мислиш, че в общество като това можеш да се отдадеш на всеки свой импулс и да бъдеш груб, вулгарен и нападателен.
— Аз имам изрядни маниери — каза Франсис, като се мъчеше да придаде шеговит характер на вечерта.
— По дяволите, Франсис Уийд! — изкрещя тя и една слюнка се лепна на лицето му. — Аз съм се борила за общественото положение, на което се радваме, и няма да остана равнодушна, когато ти си намислил да го разрушиш. А трябваше да знаеш, че не можеш да живееш като мечка в пещера.
— Желая свободно да изразявам своите симпатии и антипатии.
— Можеш да скриеш антипатиите си. Не е нужно да посрещаш всичко с главата напред като дете. Освен ако си решил да бъдеш обществено прокажен. Нима е случайно, че ни канят навсякъде? Нима е случайно, че Хелън има толкова приятели? Или искаш да прекарваш съботните вечери в кината? Искаш да прекарваш неделите в събиране на увехнали листа? Иска ти се по време на баловете дъщеря ти да стои на прозореца и да слуша музиката от клуба? Иска ти се…
Франсис направи нещо, което не изглеждаше дотам необяснимо, тъй като думите й сякаш издигаха между тях стена — дотолкова непроницаема, че той се задушаваше. Удари я силно по лицето. Тя политна и миг след това, изглежда, се успокои. Качи се по стълбата и влезе в стаята си. Не тръшна вратата. Когато малко по-късно Франсис я последва, намери я да събира багажа си в един куфар.
— Съжалявам, Джулия.
— Няма значение — каза тя. Вече плачеше.
— Къде си тръгнала?
— Не знам. Току-що видях разписанието. В единайсет часа и шестнайсет минути има влак за Ню Йорк.
