Ще взема него.
— Ти не можеш да си отидеш, Джулия.
— Не мога и да остана. Знам това.
— Извинявам се за мисис Райтсън. Аз…
— Мисис Райтсън не е главното. Бедата не е там.
— Къде е бедата?
— Ти не ме обичаш.
— Обичам те, Джулия.
— Не, не ме обичаш.
— Джулия, обичам те и искам да бъдем както преди — нежни, сластни и диви, но сега около нас има толкова много хора.
— Ти ме мразиш.
— Не те мразя, Джулия.
— Нямаш представа колко много ме мразиш. Мисля, че е подсъзнателно. Ти не съзнаваш жестокостите, които си извършил.
— Какви жестокости, Джулия?
— Жестокостите, в които те въвлича твоето подсъзнание, за да изразиш омразата си към мен.
— Какви, Джулия?
— Аз никога не съм се оплаквала.
— Кажи ми.
— Дрехите ти.
— Какво искаш да кажеш?
— Имам предвид дрехите, които разхвърляш, като проява на подсъзнателната ти омраза към мен.
— Не разбирам.
— Имам предвид мръсните ти чорапи, мръсните ти пижами, мръсното ти бельо, мръсните ти ризи! — Тя се изправи, застана срещу него — очите й горяха, гласът и трепереше от вълнение. — Говоря за това, че ти никога не си прибираш нещата. За да ме унижиш, просто ги пускаш, както свариш, на пода. Правиш го нарочно! — Тя падна на леглото разплакана.
— Мила Джулия! — каза той, но щом почувства ръката му върху рамото си, тя веднага се изправи.
— Остави ме на мира — каза тя, стрелна се край него, отиде до гардероба и се върна с една рокля.
— Не вземам нищо, подарено ми от тебе — каза тя. — Оставям перлите и късото кожено палто.
— О, Джулия!
Като гледаше фигурата й, така безпомощна в самоизмамите си, приведена над куфара, едва не му призля от жалост. Тя не разбираше колко нещастен ще бъде животът й без него. Не разбираше нищо относно работното време, което трудещите се жени трябва да спазват. Не разбираше, че повечето от приятелските връзки с другите семейства се дължат на брака й с Франсис и ако се наложеше да го изгуби, щеше да се чувства самотна. Не разбираше нищо от трудностите, свързани с пътуването, хотелите и парите.
— Джулия, аз не мога да те оставя да си отидеш. Онова, което не разбираш, Джулия, е, че ти си станала зависима от мене.
Тя тръсна глава назад и закри лицето си с длани.
— Какво каза? Че съм била зависима от тебе? Това ли каза? А кой те буди сутрин и ти напомня да си легнеш вечер? Кой ти приготвя яденето, събира мръсните ти дрехи и кани приятелите ти на вечеря? Ако не бях аз, вратовръзките ти щяха да са на лекета, а дрехите ти пълни с дупки от молци. Когато те срещнах, ти беше сам, Франсис Уийд, и ще си останеш сам, щом си отида. Когато мама поиска списък за поканите на нашата сватба, колко имена й даде? Четиринайсет!
— Но Кливланд не е мое родно място, Джулия.
— И колко от приятелите ти дойдоха в църквата? Двама!
— Кливланд не е мое родно място, Джулия.
— Щом не вземам късото кожено палто — каза тихо тя, — добре е да го прибереш. За перлите има застрахователна полица, падежът е през януари. Името на пералнята и телефонът на домашната прислужница — всички тия неща са в бюрото ми. Надявам се, че няма да пиеш много, Франсис. Вярвам, че нищо лошо няма да ти се случи. Но ако изпаднеш в тежка беда, обади ми се.
— О, скъпа моя, не мога да те оставя да си отидеш.
Той я взе в прегръдките си.
— Мисля, че е по-добре да остана и да се погрижа още малко за тебе — каза тя.
На другата сутрин на път за работа той видя момичето да върви по пътеката на един от вагоните. Изненада се. Не беше разбрал, че тя учи в града, но щом носеше учебници, изглежда, отиваше на училище. Изненадата забави реакцията му и той доста тромаво се качи и също стъпи на пътеката. Имаше няколко пътници между тях, но Франсис я виждаше пред себе си, чакаше някой да отвори вратата на съседния вагон. Влакът кривна, тя протегна ръка да се задържи, пресече платформата и влезе в другия вагон. Той я проследи и едва в средата на следващия успя да извика името й: „Ан! Ан!“, но тя не се обърна. Проследи я в още един вагон и тя седна до пътеката. Застана до нея развълнуван и се наведе напред, докосна гърба на седалката — дори това докосване го стопли, и когато се готвеше да я заговори, видя, че това не е Ан. Жената беше по-възрастна и с очила. Той нарочно отиде в друг вагон, лицето му почервеня от притеснение и от по-дълбокото усещане, че са уязвили здравия му разум. Щом не можеше да разпознае един човек от друг, какво доказваше, че животът му с Джулия и децата е по-реален от сънищата му за изневерите в Париж или сухата шума, дъхът на трева и изкорубените дървета в алеята на влюбените?
Късно следобед Джулия му телефонира да му напомни, че са канени на вечеря. Няколко минути по-късно позвъни Трейс Биърдън.
— Слушай, приятелю — каза Трейс. — Става дума за мисис Томас. Знаеш ли, Клейтън, синът й, изглежда, не може да си намери работа. Чудех се дали ти не би помогнал. Ако позвъниш на Чарли Бел — знам, че ти е задължен — и кажеш една добра дума за момчето, мисля, че Чарли би…
— Трейс, неприятно ми е да откажа — рече Франсис, — но не мога да направя нищо за сина й. Момчето е негодник. Знам, че е жестоко да се каже това, но е факт. Всяка проява на доброта към него ще рикошира в нашите лица. Той е просто негодник, Трейс, и нищо не може да се направи. Дори да му намерим работа, не би се задържал и седмица. Това е самата истина. Ужасно е, Трейс, знам това, но вместо да препоръчам момчето, аз се чувствам задължен да предупредя хората за него — хората, които са познавали баща му и които естествено биха искали да се намесят и да помогнат с нещо. Длъжен съм да ги предупредя. Той е крадец…
Веднага след разговора влезе мис Рейни и застана до бюрото му.
— Няма да мога да работя повече при вас, мистър Уийд — каза тя. — Бих останала до осемнайсети, ако съм ви необходима, но получих предложение за самостоятелна служба и искам да напусна колкото е възможно по-скоро.
Тя излезе и го остави сам със злото, извършено спрямо момчето Томас. Децата от снимката не преставаха да се смеят, окъпани от всички ярки цветове на лятото, и Франсис си спомни, че същия ден срещнаха на плажа един гайдар и той му даде цял долар да им изсвири бойния марш на шотландските пехотинци. Щом се прибере, щеше да завари момичето вкъщи. Предстоеше му да прекара още една вечер сред любезните си съседи, да търси и подбира наум слепи улици, коларски пътеки и алеи край изоставени къщи. Нямаше с какво да облекчи чувствата си — смехът и играта на бейзбол с децата нямаше да променят състоянието му. Като мислеше за самолетната злополука, за новата домашна прислужница на Фаркарсънови, за Ан Мърчисън и нейните неприятности с пияния й баща, той се питаше дали би могъл да избяга от сегашното си положение. Изпаднал бе в беда. Само веднъж в живота си се бе губил — на връщане от една богата с пъстърва река в горите на север — и сега имаше същото хладно усещане, че никаква бодрост, надежда, мъжество, постоянство нямаше да му помогнат, при настъпващия мрак, да открие загубената пътека. Той сякаш и сега поглъщаше мириса на гората. Чувството за студенина беше непоносимо и той ясно съзнаваше, че е настъпил моментът, когато трябва да направи своя избор.
Като мис Рейни можеше да отиде при психиатър, можеше да отиде в черквата и да изповяда страстите си; в датския салон за масажи, някъде на запад, към Седемдесета улица, препоръчан му от един
