— Опитай се да разбереш — започнах аз.
— Няма какво да разбирам. Децата месеци наред пестиха, за да ти купят тази проклета стълба.
— Не знаеш през какви неприятности съм минал напоследък — оправдавах се аз.
— И през ада да си минал, пак няма да ти простя — каза тя. — Не си минал през нищо такова, което да оправдае поведението ти. Цяла седмица я криха в гаража. Чудесни са.
— Тия дни не бях на себе си.
— Аз ли не знам, че не си бил на себе си! — извика тя. — Как чаках да излезеш сутрин и се боях, когато наближеше да си дойдеш вечер.
— Не съм бил чак толкова лош — казах аз.
— Беше същински ад — каза тя. — Ти беше рязък с децата, отвратителен с мен, груб с приятелите си и злобен зад гърба им. Просто ужас!
— Искаш да си отида?
— О, господи, и още как. Тогава ще си отдъхна.
— А децата?
— Питай адвоката ми.
— Добре, ще се махна.
През хола отидох в килера, където държахме куфарите. Измъкнах моя куфар и открих, че кучето на децата е изгризало от едната страна целия кожен кант по края. Помъчих се да намеря друг и куп куфари се стовариха върху главата ми и ожулиха ушите ми. Помъкнах куфара, зад който се повлече отпраният му кант, и влязох в спалнята.
— Гледай! — казах гневно аз. — Кучето е изгризало кожения ръб на куфара. — Жена ми дори не обърна глава. — Цели десет години съм влагал по двайсет хиляди долара годишно в този дом — извиках аз — и когато дойде време да си вървя, нямам и един сносен куфар! Всеки си има куфар. Дори и котката има хубава чанта за пътуване.
Отворих шкафа с ризите. Там имаше само четири чисти ризи.
— Нямам чисти ризи дори за седмица! — отново изкрещях аз.
Набутах в куфара едно-друго, нахлупих шапката и с почти маршова стъпка се отправих навън. Поколебах се за миг дали да взема колата, дори влязох в гаража да я огледам. После видях обявлението „Продава се“, което висеше на къщата, откакто отдавна, много отдавна я купихме. Избърсах праха от тенекията, взех пирон и камък, отидох пред къщата и заковах обявлението на един клен. Запътих се към гарата. Разстоянието е около миля. Дългото парче кожа се влачеше след мен. Спрях и опитах да го откъсна, но не успях. На гарата узнах, че следващият влак заминава в четири часа сутринта. Реших да чакам. Седнах на куфара и като минаха пет минути, поех обратно за вкъщи. На половината път видях Кристина да бърза по улицата, някак твърде лятно облечена: с пуловер, пола и гуменки — първите неща, които е имала подръка. Върнахме се заедно и си легнахме.
В неделя играх голф. Играта свърши късно, но аз исках да поплувам в клубния басейн, преди да се прибера вкъщи. При басейна нямаше никой освен Том Мейтланд. Той е мургав, приятен мъж, много богат и мълчалив. Изглежда затворен. Съпругата му е най-дебелата жена в Шейди Хил и никой не обича твърде децата им. Мисля, че е от оня тип хора, чиито приеми, приятелства, любовни приключения и бизнес почиват като някаква сложна надстройка — кула от кибритени клечки — върху меланхолията, останала от ранната младост. Едно духване, и ще се сгромоляса. Спрях да плувам почти по тъмно. Клубът бе осветен и от верандата долиташе шумът на вечерящите. Мейтланд седеше на ръба на басейна, потопил крака в светлосинята вода, с дъх на хлор като Мъртвото море. Подсушавах се, когато минах край него, и го попитах дали няма да се окъпе.
— Аз не мога да плувам — каза той. Усмихна се, отвърна поглед, сетне прикова очи в тихата, прозрачна вода на басейна, обгърната от вечерта. — Някога вкъщи имахме басейн — продължи той, — но не успях да се науча да плувам. Тогава по цели дни свирех на цигулка.
Стоеше там, четиридесет и пет годишен, най-малко милионер, а не можеше да плува. Предполагам, че не бе имал и много случаи да бъде така откровен. Докато се обличах, идеята се появи сама, без моя помощ в главата ми — следната ми жертва щеше да бъде семейство Мейтланд.
Няколко нощи по-късно се събудих в три часа. Отново ме налегнаха мисли за объркания ми живот — за майка ми в Кливланд, за напуснатото предприятие. Отидох в банята да изпуша една цигара, преди да си спомня, че умирам от рак и скоро ще оставя вдовица и сираци без нито един долар. Облякох се, обух сините гуменки, надникнах през отворените врати на детските стаи и излязох. Времето беше облачно. Минах през задните градини и стигнах ъгъла. После прекосих улицата и завих към алеята за гаража на Мейтланд. Вървях по тревата до самия чакъл. Вратата беше отворена и аз се вмъкнах в къщата, възбуден и уплашен като при Уорбъртънови. В здрачната тъмнина имах чувството, че съм безплътен — същински дух. Тръгнах след носа си по стълбите към техните спални. Чух дълбоко дишане и съзрях сако и панталони върху един стол. Посегнах към джоба на сакото, но такъв нямаше. Това съвсем не беше сако от костюм, а една от ония лъскави и атлазени дрехи, каквито носят децата. Нямаше смисъл да търся портфейл в панталоните. Градинарят едва ли беше спечелил много от подстригването на тревата. Измъкнах са бързо от къщата.
Тази нощ повече не заспах. Стоях в мрака и си мислех за Том Мейтланд, Грейси Мейтланд, за Уорбъртънови и Кристина, за собствената си жалка съдба, за това колко по-различен е Шейди Хил нощем, отколкото при дневна светлина.
На следната нощ аз отново тръгнах — този път към Пютърови. Те бяха не само богати, но се и биеха, щом се напият. Пиеха толкова много, че когато угасяха лампите, и гръм не можеше да ги пробуди. Както обикновено излязох малко след три часа.
Мислех си с тъга за своя произход — как съм бил заченат от една наконтена двойка след вечеря от шест блюда в някакъв хотел посред града. Майка ми все казваше, че ако не била пила толкова коктейли преди прочутата вечеря, едва ли съм щял да се появя на този свят. Мислех и за оня старец и вечерта в Плаза, за селянките с натъртените бедра от Пикардия, за всичките кафяво-златни ангели, които крепяха театъра, за ужасната си участ. Докато вървях към Пютърови, изведнъж нещо остро прошумя в дърветата и градините като вихър над пожар, после усетих дъжда на ръцете и лицето си и се разсмях.
Защо не можех да кажа, че някой добър лъв ме е вкарал в правия път или непорочно дете, или далечните звуци на музика от черква, а то беше просто дъждът, който падаше на главата ми и чийто мирис усещах в носа си. Той ме освободи от костите във Фонтенбло и участта ми на крадец. Ако се бях постарал, сигурно щях да намеря и друг изход от неприятностите си. На шията ми няма примка. Живея на този свят по свое собствено желание. Докато ги имах, наследените от мен блага на живота не засягаха никого. А аз ги имах: връзката между мокрите коренчета на тревата и космите, които растяха по тялото ми, радостта, че съществувам и мога да се любувам на летните нощи, да обичам децата, да надничам в деколтето на Кристина. По това време вече стигнах до Пютърови, погледнах тъмната къща, обърнах се и си отидох. Легнах и сънувах приятни сънища. Сънувах, че пътувам с лодка по Средиземно море. Съзрях някакви изтрити мраморни стъпала, които водеха към водата, а самата вода беше синя, солена и мръсна. Вдигнах мачтата, опънах платното и стиснах дръжката на кормилото. Потеглих и много се чудех, че съм само на седемнайсет години. Е, човек не може да има всичко.
Не е вярно, както беше писал някой, че дъхът на царевичния хляб ни връща от смъртта. Връщат ни добродетелите на любовта и приятелството. На другия ден ми се обади Джил Бъкнам. Съобщи ми, че старецът е на смъртно легло, и ме попита дали не бих се върнал на работа. Отбих се при него и той ми обясни, че всъщност собственикът ме е преследвал, и аз с радост приех службата.
Вървях следобеда по Пето Авеню и не можех да проумея как е възможно един свят, толкова мрачен до вчера, за миг да се преобрази и да стане така приятен. Тротоарите сякаш блестяха и във влака по пътя за в къщи аз се усмихвах на ония глупави момичета от рекламите за корсети в Бронкс.
Следващата сутрин взех аванс срещу заплатата си, сложих деветстотин долара в един плик, изтрих отпечатъците на пръстите и когато последните светлини в квартала угаснаха, се отправих към Уорбъртънови. Преди малко се бе излял дъжд, но сега не валеше. Нямаше нужда от особена предпазливост. Заобиколих къщата, влязох през отворената кухненска врата и оставих плика на масата в тъмната стая. Вече се отдалечавах от къщата, когато до мен спря дежурната полицейска кола. Един познат полицай свали стъклото и попита:
— Какво правите толкова късно навън, мистър Хейк?
