Джон Чийвър
Крадецът от Шейди Хил
Казвам се Джони Хейк. Трийсет и шест годишен, висок метър седемдесет и осем по чорапи, тежа седемдесет и един килограма гол, а и сега, така да се каже, съм гол и разговарям в тъмното. Заченат съм в хотел „Сейнт Реджис“, роден съм в презвитерианска болница, израснах в Сътън Плейс, кръстен съм и получих първото си причастие в църквата „Сейнт Бартоломю“. Тренирах в клуба „Сивите голфове“ и играх футбол и бейзбол в Сентръл парк. Научих се да дърдоря на покривите на кооперациите в Ист Сайд и срещнах жена си (Кристина Луис) на един от ония големи балове в Уолдорф. Служих четири години във флотата, имам четири деца и живея в предградие, наречено Шейди Хил. Къщата ни е хубава, с градина и място за печене на месо. През летните вечери аз седя там с децата и надничам в деколтето на Кристина, когато се навежда да посоли бифтеците, или просто зяпам към небето. Вълнувам се, както се вълнувам и от по-смели и опасни начинания. Мисля, че това са точно „мъките и сладостите“ на живота.
Веднага след войната постъпих при един фабрикант и мислех да остана там за цял живот. Фирмата беше старомодна, тоест собственикът можеше да те мести от една работа на друга — навсякъде си буташе гагата: от завода в Джързи до преработвателната фабрика в Нашвил, държеше се така, сякаш, както си е дремел, предприятието му само̀ се е навило на неговия пръст. Избягвах да се пречкам на пътя му и в негово присъствие стоях с такова послушание, като че той ме е създал от глина със собствените си ръце и ми е вдъхнал огъня на живота. Беше от оня тип деспоти, които се нуждаят от фасада. Тази роля изпълняваше Джил Бъкнам. Той беше дясната ръка на стареца, фасадата и миротворецът. В състояние беше да гарнира всяка сделка с онази човечност, която липсваше на господаря, но започна да отсъства от кантората — първо за ден-два, а после за две седмици и по-дълго. Щом се върнеше, оплакваше се от болки в стомаха и преумора на очите, но всеки знаеше, че е пиян. И това не беше чудно, защото прекомерното пиене е част от задълженията му към фирмата. Старецът търпя цяла година и най-после влезе една сутрин в стаята ми и поръча да отида в апартамента на Бъкнам и да му кажа, че е уволнен.
Беше нечестно и подло да пращаш едно момче да уволнява председателя на директорския съвет. Бъкнам беше мой началник и много по-възрастен от мене; от снизхождение понякога ме черпеше нещо за пиене, но старецът процедираше така и аз знаех как трябва да постъпя. Позвъних в апартамента на Бъкнам и мисис Бъкнам ми каза, че мога да видя Джил още същия следобед. Обядвах сам, повъртях се в кантората до три часа и тръгнах пеша от службата ни в центъра на града до жилището на Бъкнам към Източна Седемдесета улица. Беше началото на есента — вече се играеха бейзболните мачове от Уърлд Сирийс — и над града надвисваше гръмотевична буря. Когато стигнах дома на Бъкнам, вече се чуваше тътенът на далечните гръмотевици и миришеше на дъжд. Отвори ми мисис Бъкнам и на лицето й бяха изписани всички неприятности от изтеклата година, набързо прикрити с дебел слой пудра. За първи път виждах толкова погаснали очи. Облечена бе в една от ония старомодни рокли за градински увеселения с големи цветя по нея. (Знаех, че имат три деца в колеж, шхуна с платен човек да я поддържа и много други разходи.) Джил лежеше и мисис Бъкнам ме въведе в спалнята. Бурята всеки миг щеше да се разрази и над всичко се стелеше нежен полумрак, така напомнящ зазоряване, че ние трябваше да спим и да сънуваме, а не да си разменяме лоши новини.
Джил беше весел, ласкав и непринуден. Каза, че се радва да ме види. При последното си пътуване до Бермуда купил много подаръци за децата ми, но забравил да ги изпрати.
— Нали ще донесеш нещата, мила — обърна се той към жена си. — Помниш ли къде ги сложихме?
Тя се върна с пет-шест големи и скъпи на вид пакети и ги изсипа в скута ми.
Аз се възхищавам от децата си и обичам да им правя подаръци. Жестът на семейство Бъкнам ме очарова. Това беше хитрост, разбира се — нейна, предполагам, — една от многото, с които през изминалата година се е мъчила да запази самочувствието в дома им. (Забелязах, че опаковката е стара. Когато се прибрах вкъщи, намерих в пакетите няколко овехтели кашмирени пуловери от дъщерите на Джил и едно шотландско кепе с мазна кожена лента отвътре. Това още повече засили чувството ми на симпатия към изпадналото в беда семейство Бъкнам.) С куп подаръци за децата и съчувствие, бликащо от всеки ъгъл, аз нямах сърце да им нанеса удара. Поговорихме за мачовете от Уърлд Сирийс, за някои дреболии в службата, а когато заваля и задуха вятър, помогнах на мисис Бъкнам да затвори прозорците. После си тръгнах, взех ранен влак и в бурята се прибрах в къщи. Пет дни по-късно Джил Бъкнам се отказа завинаги от пиенето, върна се в службата, отново стана дясната ръка на стареца и най-напред хвана мен за гушата. Струва ми се, че ако съдбата беше предопределила да стана руски балетист, да се занимавам с художествена бижутерия, да рисувам баварски танцьори върху чекмеджетата на бюрата или пейзажи върху мидени черупки, да отида да живея в затънтено място като Провинстаун, едва ли щях да срещна по-странна сбирщина мъже и жени, с които се сблъсках в тази професия. Затова и реших сам да напусна.
Някога майка ми ме учеше, щом имам риза на гърба, да не говоря за пари, затова аз и в немотията си не желаех да говоря за пари. Така че няма да ви рисувам картината на преживяното през следващите шест месеца. Наех си кантора — местенце, където се побираха само маса и телефон. Пращах писма, но рядко получавах отговор, а телефонът можеше и да се откачи. Настъпеше ли време да търся пари назаем, нямаше към кого да се обърна. Майка ми мразеше Кристина, но мисля, че и нямаше много пари. Като дете, когато ми купуваше балтон или сандвич със сирене, винаги казваше, че нарушава принципите си. Имах много приятели, но дори и животът ми да бе заплашен, не бих се обърнал към някой от тях да ме почерпи, камо ли да му поискам петстотин долара назаем, а аз имах нужда от повече. Най-лошото е, че досега не успях да ви нарисувам що-годе точен портрет на жена си.
Сетих се за това една вечер, когато се готвехме да ходим на гости у семейство Уорбъртън. Кристина седеше пред огледалото на тоалетката и си слагаше обиците. Тя е красива жена в разцвета на младостта си и пълен невежа по отношение на паричните нужди. Има грациозен врат и гърдите й светлеят при всяко трепване под роклята. Като гледах с какво достойнство и бодрост се възхищава от собствения си образ, аз нямах сили да й кажа, че сме разорени. Тя бе донесла много радост в живота ми и сега, като я наблюдавах, в мен сякаш се отприщваше някакъв нов, светъл източник на енергия, който правеше стаята, картините на стената, надничащата през прозореца луна по-ярки и по-приятни. Истината щеше да я накара да плаче, да развали грима и доброто й прекарване у Уорбъртънови. Накрая щеше да се премести да спи в гостната. В нейната красота и силата, която упражняваше върху мен, имаше толкова истина, колкото и във факта, че бяхме превишили сметката си в банката.
Уорбъртънови са богати, но не общуват много; не се и мъчат. Тя е застаряваща мишка, а той от онзи тип хора, с които не бихте другарували в училище. Има лоша кожа и стържещ глас. Ръководи се от една- единствена фикс идея — разврата. Уорбъртънови винаги харчат пари и сте длъжни да говорите само за това с тях. Подът на техния преден хол е от черно-бял мрамор, донесен от стария Риц. Вилата в Сий Айланд в момента се зазимява. Те ще отлетят за десет дни в Давос да купят чифт коне за езда. Строят ново крило на къщата.
Тази вечер ние закъсняхме, но семействата Мезерв и Чесни бяха вече там. Карл Уорбъртън го нямаше още и Шийла се безпокоеше.
— За да стигне гарата, Карл трябва да прекоси едно ужасно предградие — каза тя, — а носи със себе си хиляди долари. Страхувам се да не го нападнат…
Но Карл си дойде и разказа един мръсен виц на смесената компания, после отидохме да вечеряме. Това бе от оня вид приеми, за който всеки е взел предварително душ и е облякъл най-новите си дрехи, а някоя стара готвачка от зори е белила гъби и вадила месото от щипките на раците. Аз исках да се забавлявам. Такова беше желанието ми, но то не можа да ме откъсне от земните ми грижи. Чувствах се като на някой ужасен рожден ден от детството си, на който майка ми ме е завела с хиляди заплахи и обещания. Вечерята свърши в единайсет и половина и се прибрахме в къщи. Останах в градината да допуша една от пурите на Карл Уорбъртън. Беше четвъртък вечер и моите чекове нямаше да се появят преди вторник. Длъжен бях да предприема нещо спешно. Когато се качих горе, Кристина спеше, заспах и аз, но отново се събудих в три часа.
Сънувах, че завивам хляб с цветна хартия от старото ми предприятие. Видях в съня си едро заглавие, проточило се на цяла страница в известно списание:
