бледността му, сивите му очи, противния му вкус. Обличаше се като всички нас, сякаш признаваше съществуването на някакви закони, ограничаващи разкоша. Шлиферът му беше кафеникав, с цвят на гъба. Шапката — тъмнокафява. Такъв беше и костюмът му. Освен няколкото ярки нишки във вратовръзката, в облеклото му съзнателно отсъстваше какъвто и да е цвят.
Огледа вагона да види дали нямаше някой от съседите му. Отдясно, на няколко седалки пред него, се бе разположила мисис Комптън. Тя се усмихна, но усмивката й беше мимолетна. Угасна бързо и неприятно. Точно пред него седеше мистър Уоткинс. Мистър Уоткинс имаше нужда от подстригване и явно беше нарушил законите срещу разкоша: носеше сако от рипсено кадифе. Той и Блейк бяха скарани и не си говореха.
Бързо угасналата усмивка на мисис Комптън ни най-малко не засегна Блейк. Семейство Комптън живееше в съседната къща и мисис Комптън и досега не бе разбрала колко е важно да не пъха носа си там, където не й е работа. Луиза Блейк споделяше своите болки с мисис Комптън и Блейк знаеше, че тя, вместо да пресече плачливите излияния на жена му, си въобразяваше, че е нещо като изповедник, и бе показала голямо любопитство към интимните дела на тяхното семейство. Вече сигурно й бе докладвано за последното им скарване. Една вечер Блейк се върна преуморен и съсипан от работа и откри, че Луиза не бе приготвила нищо за вечеря. Той отиде в кухнята, последван от Луиза, и й посочи, че днешната дата е пети. Заобиколи с кръгче датата на кухненския календар. „След една седмица ще бъде дванайсети — каза той. — А след две — деветнайсети. — Направи кръгче и около цифрата деветнайсет. — Няма да ти говоря две седмици — каза той. — До деветнайсети.“ Тя плака, протестира, но от осем-девет години нейните молби вече не го трогваха. Луиза беше остаряла и сега бръчките на лицето й бяха незаличими, а като защипеше на носа си очилата, за да прегледа вечерния вестник, му заприличваше на противна непозната. Физическият чар, единственото, което привличаше у нея, отдавна бе изчезнал. Преди девет години Блейк вгради библиотека във вратата, свързваща спалните им. Постави от двете й страни врати, които се заключваха, за да не могат децата да пипат книгите. Блейк не намираше нищо особено в продължителното отчуждение с Луиза. Скарал се беше с жена си, но това правеше всеки смъртен. Такава беше човешката природа. Всякъде, където можеше да се чуе човешки говор — във вътрешния двор на хотела, в откритата шахта, на улицата в лятната вечер, — навсякъде се разменяха обидни думи.
Обтегнатите отношения на Блейк с Уоткинс също имаха връзка със семейството на Блейк. Но в този конфликт нямаше нищо така сериозно и досадно като онова, което се криеше зад мимолетната усмивка на мисис Комптън. Уоткинсови живееха под наем. Уоткинс ежедневно нарушаваше всички възможни правила — веднъж се качи по сандали във влака, който тръгваше в осем и четирийсет. Рисуваше търговски реклами. Най-големият син на Блейк, четиринайсетгодишният Чарли, се сприятели с момчето на Уоткинс. Прекарваше много от времето си в неугледната, наета под наем къща на Уоткинс. Приятелството се отрази на обноските и чистотата на сина му. После Чарли започна да се храни у Уоткинсови и да прекарва съботните вечери там. Но когато пренесе по-голямата част от вещите си в къщата на съседите и започна да спи през вечер у тях, Блейк бе принуден да действа. Той не отиде да разговаря с Чарли, а с мистър Уоткинс и по необходимост му каза някои неща, които сигурно са прозвучали критично. Дългата, мръсна коса на Уоткинс и кадифеното му сако го убедиха, че е постъпил правилно.
Но нито изчезналата усмивка на мисис Комптън, нито мръсната коса на мистър Уоткинс можеха да намалят удоволствието на Блейк, че е седнал неудобно, дълбоко под земята, във влака в пет и четирийсет и осем. Вагонът беше стар и странно миришеше на противовъздушно скривалище, в което много семейства са прекарали нощта. От тавана върху главите и раменете на двамата се стелеше мъждива светлина. По нечистото стъкло на прозореца имаше ивици, останали от дъжда, валял при друго пътуване, и облаци вонящ дим от лули и цигари излиташе иззад всеки вестник, но за Блейк обстановката подсказваше само, че се движи по безопасен път, и след допира си с опасността той дори чувстваше известна топлота към мисис Комптън и мистър Уоткинс.
Сега влакът пътуваше на повърхността при бледата дневна светлина. Предградията и градът смътно припомняха на Блейк за жената, която го бе проследила. За да избегне всякакви разсъждения и съжаления спрямо нея, той насочи вниманието си към вечерния вестник. С крайчеца на окото си следеше пейзажа. Той беше индустриален и в този час тъжен. Виждаха се машинни депа и складове, а над тях той съзря процеп в облаците и струя жълта светлина.
— Мистър Блейк — каза някой. Той погледна нагоре. Това беше тя. Стоеше там, хванала се с една ръка за гърба на седалката, за да запази равновесие в люлеещия се вагон. Тогава Блейк си спомни името й — мис Дент.
— Здравейте, мис Дент — каза той.
— Имате ли нещо против да седна тук?
— Не, разбира се.
— Благодаря ви. Много сте любезен. Не искам да ви притеснявам. Не искам…
Той се бе уплашил, когато вдигна поглед и я видя, но плахият й глас бързо върна увереността му. Блейк се отмести — този безполезен и инстинктивен жест на гостоприемство — и тя седна. Въздъхна. Той усети миризмата на мокрите й дрехи. Носеше безформена черна шапка с евтино перо, зашито на нея. Видя, че палтото й е от тънък плат. Носеше ръкавици и държеше голяма дамска чанта.
— Сега в тази ли посока живеете, мис Дент?
— Не.
Тя отвори чантата и посегна за носната си кърпичка. Беше се разплакала. Той се озърна във вагона — никой не ги гледаше. Седял бе до хиляди пътници във вечерния влак. Забелязвал бе дрехите им, дупките на ръкавиците и ако спяха и мърмореха насън, се питаше какви ли са грижите им. Бързо определяше всички, преди да зарови нос във вестника. Разделяше ги на богати и бедни, на умни и тъпи, на съседи и непознати. Но нито един от хилядите не бе плакал. Когато тя отвори чантата си, той си спомни нейния парфюм. Усетил го бе на кожата си онази нощ в квартирата й.
— Бях много болна — каза тя. — За първи път от две седмици напускам леглото. Бях страшно болна.
— Съжалявам, че сте боледували, мис Дент — каза той достатъчно високо, за да го чуят мистър Уоткинс и мисис Комптън. — Къде работите сега?
— Какво?
— Къде работите сега?
— О, не ме разсмивайте — каза меко тя.
— Не разбирам.
— Вие отровихте съзнанието ми.
Блейк изпъна врат и изправи рамене. Тези измъчени движения изразяваха краткото му, но безнадеждно желание да бъде на друго място. Присъствието й не предвещаваше нищо добро. Той си пое въздух и огледа с дълбоко чувство полупразния, полуосветен вагон, за да укрепи усещането си за реалност в един свят, където заплахите не бяха чак толкова много. До него достигаше тежкото й дишане и миризмата на просмуканото й от дъжда палто. Влакът спря. Слязоха една монахиня и мъж в работен комбинезон. Когато влакът отново потегли, Блейк сложи шапката си и посегна към шлифера.
— Къде отивате? — попита тя.
— В съседния вагон.
— А, не! — каза тя. — Не, не, не. — Тя доближи бялото си лице толкова близо до ухото му, че той усети топлия й дъх на бузата си. — Не правете това! — прошепна тя. — Не се опитвайте да ми избягате. Имам пистолет и ще ви убия, а не искам! Единственото ми желание е да разговарям с вас. Не мърдайте или ще ви убия. Недейте, недейте, недейте.
Той знаеше, че и да поиска, не би могъл да се изправи и да извика за помощ. Езикът му се беше подул и станал два пъти по-голям и когато се опита да го помръдне, той ужасно се залепи за небцето. Краката отмаляха. Помисли, че онова, което трябва да направи, е да изчака сърцето му да усмири лудешкото си биене и тогава трезво да прецени опасността. Жената седеше малко косо и пистолетът в чантата бе насочен право в корема му.
— Разбирате ме, нали? Разбирате, че говоря сериозно.
Той се опита да каже нещо, но все още беше занемял. Само кимна.
— Сега ще помълчим — каза тя. — Така се развълнувах, че мислите ми се объркаха. Ще помълчим,
