съзнанието му представата за убежище, така леко и странно, сякаш принадлежеше към такова време от живота му, за което вече не можеше да си спомни.
Той слезе по стълбите. Тя го следваше плътно зад гърба му. Десетина коли чакаха на гарата със запалени мотори. Няколко души слязоха и от останалите вагони. Той познаваше повечето от тях, но никой не предложи да го откара. Хората вървяха поотделно или по двойки и се придържаха нарочно към покритата страна на перона, за да се запазят от дъжда. Клаксоните на колите ги призоваваха. Време беше за прибиране в къщи, време за аперитив, време за любов, време за вечеря. Той различаваше светлините на хълма — светлини, при които къпеха децата, готвеха месото, миеха чиниите, светлини, които блестяха в дъжда. Една по една колите прибираха главите на семействата, докато останаха само четирима. Двама от забравените пътници заминаха с единственото такси в селото. „Съжалявам, мили — каза нежно на съпруга си една жена, появила се няколко минути по-късно. — Всичките ни часовници са назад.“ Последният пътник погледна ръчния си часовник, погледна дъжда и тръгна смело пеш. Блейк го видя да тръгва и му се стори, че те имат някаква особена причина да си кажат „сбогом“. Но не както казваме „сбогом“ на приятели след забавление, а както изричаме „сбогом“, когато сме изправени пред неумолимата и нежелана раздяла с духа или със сърцето. Стъпките на човека отекнаха, когато прекоси паркинга към тротоара, и после стихнаха. В гарата започна да звъни телефон. Звънеше силно, на равни интервали, но никой не отговаряше. Сигурно някой искаше да разбере кога тръгва следващият влак за Олбъни, но мистър Фланаган, началник-гарата, си бе отишъл преди един час в къщи. На тръгване беше угасил всички лампи. Светеше само в празната чакалня. Светеха лампи тук-таме и на перона с онази особена тъга на мижавата и безцелна светлина. Те осветяваха хавайската танцьорка, двойката, която пиеше наздравицата, и гумения ток.
— Никога не съм била тук — каза жената. — Мислех, че ще изглежда по-различно. Не мислех, че ще бъде толкова занемарено. Да се махнем от светлината. Идете ей там.
Боляха го краката. Останал беше без сили.
— Хайде! — изкомандва тя.
На север от гарата имаше магазия, въглищен склад и заливче, където месарят, фурнаджията и шефът на автосервиза връзваха лодките си, с които в неделя ходеха на риба. Сега лодките бяха пълни догоре с вода от дъждовете. Както вървеше към складовете, Блейк усети, че нещо прошумя на земята и се чу скърцащ звук. Той видя един плъх да подава глава от книжна кесия и да се взира в него. Плъхът сграбчи със зъби кесията и я повлече към близкия канал.
— Спрете! — извика тя. — Обърнете се. О, аз трябва да изпитвам жал към вас. Погледнете лицето си. Вие не знаете какво съм преживяла. Плаша се да излизам денем. Страхувам се, че небето ще рухне върху мен. Аз съм едно нещастно пиленце-миленце. Чувствам се на себе си само когато започва да се стъмва. И все пак съм по-добра от вас. Все още понякога сънувам добри сънища. Сънувам пикници, небесния рай, братството между хората, замъци на лунна светлина, река с плачещи върби по целия й бряг и непознати градове, а и знам малко повече за любовта от вас.
От тъмната река долетя монотонното бръмчене на корабен мотор. Звукът бавно довлече през черната вода товар от ярки, сладки спомени за отминали лета, за отшумели удоволствия. Полазиха го тръпки, когато си представи вечерите в планината и песента на децата.
— Те никога не пожелаха да ме излекуват — каза жената. — Те…
Грохотът на влака, който идеше от север, удави гласа й, но тя не спря да говори. Шумът нахлу в ушите на Блейк и край него прелетяха прозорците, зад които хора ядяха, пиеха, спяха или четяха. Когато влакът мина отвъд моста, шумът заглъхна и той я чу да крещи към него:
— На колене, на колене! Правете, каквото ви казвам — на колене!
Той се свлече на колене, наведе глава.
— Така — каза тя. — Виждате ли, ако правите това, което ви казвам, няма да ви причиня зло. Защото аз наистина не искам да ви навредя. Искам само да ви помогна. Но видя ли лицето ви, понякога ми се струва, че няма да успея. Мисля си, че ако бях добра, обичаща и здрава, о, много по-здрава от сега, ако бях всичко това, а също млада и красива и се явях да ви покажа правия път, вие сигурно нямаше да ми обърнете внимание. О, аз съм по-добра от вас, по-добра и няма защо да прахосвам времето си, да разбивам по такъв начин живота си. Заври лицето си в калта! Заври лицето си в калта! Прави, каквото ти казвам! Заври лицето си в калта!
Той се просна в калта. Въглищата одраха лицето му. Просна се на земята и заплака.
— Сега се чувствам по-добре — каза тя. — Сега мога да измия ръцете си от тебе. Да измия ръцете си от всичко, защото сам виждаш, че у мене има доброта и разумност, които съумявам да използвам. Да, сега мога да измия ръцете си.
Той чу стъпките й да се отдалечават по чакъла, чу ги отново и по-ясно, когато отекнаха върху твърдата настилка на перона. Чу ги да изчезват. Вдигна глава. Видя я да изкачва стълбите на дървения мост за пешеходци, да го пресича и да слиза на другия перон. В дрезгавата светлина фигурата й изглеждаше дребна, обикновена и безопасна. Той се измъкна от калта. Отначало беше предпазлив, но позата и видът й показваха, че тя вече го е забравила. Изпълнила бе онова, което искаше, и сега той бе в безопасност. Блейк се изправи на крака, взе шапката си от земята и пое за вкъщи.
Информация за текста
© 1954 Джон Чийвър
© 1981 Николай Попов, превод от английски
John Cheever
The Five-Forty-Eight, 1954
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Джон Чийвър. Крадецът от Шейди Хил
Народна култура, София, 1981
Редактор: Христо Кънев
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15700]
Последна редакция: 2010-04-02 19:30:00
