докато събера мислите си.
Блейк се мъчеше да си внуши, че помощ не може да дойде. Беше въпрос на минути. Все някой щеше да забележи израза на лицето му или нейната странна поза, щеше да спре, да се намеси и всичко щеше да приключи. Оставаше му да чака, докато някой забележеше положението му. Той виждаше от прозореца реката и небето. Облаците се търкаляха надолу като жалузи и докато ги наблюдаваше, ивица оранжева светлина заблестя на хоризонта. Блясъкът се разля — той виждаше как се движи над вълните, докато покри бреговете на реката с бледа огнена светлина. После угасна. Помощ ще се появи след минута — окуражаваше се той. Помощта ще дойде преди следващата спирка. Но влакът спря, хора слязоха и се качиха, а той продължаваше да живее по милостта на жената, седнала до него. Блейк не допускаше възможността да не се появи помощ. Възможността да не забележат състоянието му. Това, че мисис Комптън можеше да си помисли, че води на вечеря в Шейди Хил някоя своя бедна роднина, беше нещо, за което щеше да разсъждава по-късно. Слюнката му се върна в устата и той проговори.
— Мис Дент.
— Да.
— Какво искате?
— Да поговоря с вас.
— Елате в службата.
— О, не. Три седмици ходих всеки ден.
— Можете да поискате среща.
— Не — каза тя. — Мисля, че можем да поговорим и тук. Аз ви написах писмо, но бях толкова болна, че не успях да го пусна. В него съм изложила всичките си мисли. Обичам да пътувам. Обичам влаковете. Винаги съм съжалявала, че не съм могла да си позволя лукса да пътувам. Предполагам, че вие всяка вечер гледате пейзажа и вече не го забелязвате, но пейзажът е приятен за човек, който е лежал дълго на легло. Казват, че Той не е в реката и хълмовете, но аз мисля, че е там. Къде ще намерим мъдростта? Къде ще открием просветлението? Те не са в мене, казва дълбината. Те не са в мене, казва морето; ние чухме силата с ушите си, казват разрушението и смъртта. О-о, знам какво си мислите. Мислите си, че съм луда. Бях отново много болна, но ще се поправя, ще ми стане по-добре, като разговарям с вас. Преди да постъпя на работа при вас, бях дълго време в болница, но там не се опитаха да ме излекуват, а само искаха да отнемат самоуважението ми. Сега от три месеца съм без работа. Но дори и да се наложи да ви убия, не могат да ми сторят нищо друго, освен пак да ме върнат в болницата. Така че аз не се страхувам. Но нека помълчим още малко. Трябва да се успокоя.
С много спирания влакът продължаваше своя път нагоре край брега на реката и Блейк се мъчеше да събере сили и да измисли някакъв план за бягство, но непосредствената опасност за живота му правеше това трудно и вместо разумно да скрои нещо, той си мислеше за многото начини, с които още отначало би успял да й убегне. Но веднъж почувствал тези свои съжаления, той съзна пълната им безполезност. Все едно сега да започне да съжалява, че се бе показал доверчив, когато тя за първи път спомена за месеците, прекарани в болница. Да съжалява, че бе измамен от нейната стеснителност, нейната неувереност и почерка й, който напомняше следи от нокти. Нямаше как да се поправят грешките и той разбра, може би за първи път в зрелостта на живота си, пълната сила на съжалението. Видя през прозореца няколко мъже да ловят риба във вече почти черната река, после мина една разнебитена лодка, скована сякаш от парчета дъски, изхвърлени на брега.
Мистър Уоткинс бе заспал и хъркаше. Мисис Комптън четеше вестника си. Влакът изскърца, намали ход и несигурно спря на друга гара. Блейк различи южния перон. Няколко пътници чакаха да потеглят за града. Виждаха се работник с котелка за храна, изискано облечена дама и жена с куфар. Те стояха раздалечени един от друг. На стената зад гърба им висяха залепени реклами — мъж и жена, които вдигаха наздравица. Реклама на гумения ток „Котешка лапа“ и снимка на хавайска танцьорка. Техният ободряващ ефект не стигаше по-далече от локвите на перона и там изчезваше. Перонът и хората изглеждаха самотни. Влакът се изтегли от гарата сред пръснатите светлини на предградието и потъна в мрака на полето и реката.
— Искам да прочетете писмото ми, преди да стигнем Шейди Хил — каза тя. — То е на седалката. Вземете го. Щях да ви го изпратя, но бях много болна и не можех да излизам. Не съм излизала от две седмици. Три месеца съм без работа. Не съм разговаряла с никого освен с хазайката. Моля ви, прочетете писмото ми.
Той взе писмото от седалката. От противния допир до простата хартия Блейк почувства, че пръстите му се омърсиха. Писмото бе прегънато два пъти.
Мили съпруже, бе написала тя с безумния си криволичещ почерк. Казват, че човешката любов води към божествената, но дали е вярно? Сънувам те всяка нощ. Обземат ме страшни желалия. Винаги съм имала дар за сънища. Във вторник сънувах вулкан, от който изригваше кръв. В болницата ми казаха, че искат да ме излекуват, но те искаха само да отнемат самоуважението ми. Караха ме да сънувам единствено как шия и плета кошници. Но аз защитих своя дар за сънища. Аз съм ясновидка. Мога да предскажа кога ще позвъни телефонът. През целия си живот никога не съм имала истински приятел…
Влакът отново спря. Появи се друг перон, друга реклама на двойката, която пие наздравица, на гумения ток и на хавайската танцьорка. Внезапно жената отново притисна лицето си до Блейк и прошепна на ухото му:
— Знам какво мислите. Разбирам по израза на лицето ви. Мислите, че ще се отървете от мен в Шейди Хил, нали? О, аз съм кроила това седмици наред. Нямаше за какво друго да мисля. Оставите ли ме да говоря, не ще ви сторя нищо лошо. Мислех си за дядо ми. Искам да кажа, ако в света има хора, които олицетворяват злото, нима не е наш дълг да ги унищожим? Аз знам, че вие винаги посягате на слабите. Знам от опит. О, понякога си мисля, че трябва да ви убия. Мисля си, че вие сте единствената преграда между мен и щастието. Понякога…
Тя докосна Блейк с пистолета. Той усети дулото, опряло в корема му. От такова разстояние при влизането си куршумът щеше да направи съвсем малка дупка, но на гърба му щеше да се получи отвор, голям колкото футболна топка. Той си спомни за непогребаните трупове, които бе видял през войната. Споменът нахлу изведнъж: черва, очи, раздробени кости, изпражнения и други мръсотии.
— В живота си мечтаех само за малко любов — каза тя и намали натиска на пистолета.
Мистър Уоткинс продължаваше да спи. Мисис Комптън седеше спокойно, скръстила ръце на скута си. Вагонът леко се олюляваше и шлиферите с цвят на гъба, окачени между прозорците, се поклащаха едва- едва при движението на влака. Блейк беше опрял лакът на прозореца и лявата му обувка стоеше върху защитната мрежа на тръбата за парното. Вагонът вонеше на занемарена училищна стая. Пътниците, изглежда, спяха, разграничени един от друг. Блейк чувстваше, че никога няма да се отърве от миризмата на спарено, мокрите дрехи, мъждукащата светлина. Той се опита да извика на помощ добре пресметнатите самоизмами, с които понякога се ободряваше, но сега нямаше дори сила да се надява на каквато и да е самоизмама.
Кондукторът подаде глава през вратата и извика:
— Шейди Хил! Следващата гара Шейди Хил.
— Сега — каза тя. — Сега тръгнете пред мен.
Мистър Уоткинс изведнъж се събуди, облече палтото си, нахлупи шапката и се усмихна на мисис Комптън, която събираше пакетите си с много ръкомахания. Стигнаха вратата. Блейк се присъедини към тях, но никой от двамата не го заговори и не даде вид, че е забелязал жената зад гърба му. Кондукторът отвори вратата и Блейк съзря на платформата на другия вагон неколцина свои съседи, които също бяха изпуснали експреса и сега търпеливо и уморено чакаха в бледата светлина пътуването им да свърши. Той вдигна глава, за да види през вратата изоставената голяма къща вън от града с табелката „Минаването забранено“, закована на едно дърво. После се появиха бензиновите цистерни. Железобетонните подпори на моста минаха толкова близо до отворената врата, че той би могъл да ги докосне. После изникнаха първите електрически стълбове на северния перон, табелата „Шейди Хил“ в черно и златно, малката затревена площ и цветната леха, поддържани от дружеството за подобряване на бита. След това таксиметровата колонка и един ъгъл от старомодното депо. Отново заваля; като из ведро. Той чуваше плисъка на водата и виждаше светлините, отразени в локвите и лъскавия паваж. Безгрижният шум на плясъка и шуртенето създаваха в
