бялото подпухнало лице и аз неволно ускорих ход. Тогава той изрече нещо, вероятно адресирано към мен, а може би чисто и просто измърмори на себе си — няма значение, но си спомням, че усетих мощен прилив на гняв от обстоятелството, че подобно същество се обръща към моята особа. За миг почувствах непреодолимото желание да се приближа и да го халосам по главата с бастуна си, обаче се овладях и продължих хода си. След като влязох в сградата, отключих и се вмъкнах в апартамента си, веднага се хвърлих на леглото както си бях облечен, опитвайки се да изхвърля звученето на гласа му от ушите си, но без успех. Този гаден монотонен звук изпълваше цялата ми глава, подобно на гъст и задушлив дим от врящо масло или отвратителен мирис на разложение. Докато се мятах върху леглото, гласът в ушите ми ставаше все по-отчетлив и аз постепенно започнах да различавам думите, които той бе промълвил. Те изплуваха бавно от мрака, като че ли си ги спомнях след дълъг период на забрава, и накрая успях да ги видя в цялата им яснота и да извлека някакъв смисъл от дочутото. То беше следното:
„Намери ли Жълтия знак?“
„Намери ли Жълтия знак?“
„Намери ли Жълтия знак?“
Бях бесен. Какво ли, по дяволите, искаше да каже с това? След като го наругах наум, се съблякох и си легнах, но когато се събудих по-късно, изглеждах бледен и изпит, понеже бях сънувал съня от предишната нощ и той ме разтревожи повече, отколкото предполагах.
Станах, облякох се и слязох долу в ателието. Теси седеше до прозореца, но щом влязох, веднага се изправи и положи ръце около врата ми, дарявайки ме с невинна целувка. Тя изглеждаше толкова прелестна и несравнима, че я целунах още веднъж, преди да се съсредоточа върху работата си пред статива.
— Хей? Къде е картината, която започнах вчера?
Теси ме погледна замислено, но не отговори. Започнах да се ровя из купчините стари платна, като междувременно извиках на приятелката си:
— Побързай, Теси, приготви се! Трябва да използваме преимуществата на сутрешната светлина!
Когато се отказах да търся повече сред вехториите си, се обърнах, за да хвърля бегъл поглед към стаята, и забелязах, че Теси продължава да стои пред паравана, все още напълно облечена.
— Какво става? — попитах. — Не се чувстваш добре ли? Има ли ти нещо?
— Не.
— Тогава побързай.
— Сигурен ли си, че искаш да — да позирам както винаги съм позирала?
Тогава разбрах. Ето ти ново усложнение. Бях изгубил, естествено, най-добрия гол модел, който бях имал някога. Погледнах към Теси. Лицето й бе алено. Уви! Уви! Бяхме вкусили от дървото на познанието и сега Райската градина и нашата невинност вече бяха само сънища от миналото — за нея, имам предвид.
Предполагам, че тя забеляза разочарованието, изписано върху лицето ми, защото каза:
— Ще позирам така, както пожелаеш. Картината е тук, зад паравана, където я оставих.
— Не — отсякох аз. — Ще започнем нещо съвсем ново — рекох и отидох до гардероба, откъдето извадих марокански костюм, блестящ от сърмата, извезана по него. Беше напълно автентичен костюм и Теси отиде до паравана, за да го облече. Когато се появи отново, бях възхитен. Дългата й черна коса бе увенчана на челото й с тюркоазена диадема, а краищата й се къдреха около блещукащия широк пояс. Нозете й бяха обути в бродирани чехли с остри муцунки, а фустата на костюма, филигранно извезана със сребърни арабески, се спускаше грациозно до глезените й. Дълга жилетка в синьо с металически оттенък, увенчана със сребро, и късо мароканско жакетче, украсено с пайети и обсипано с тюркоази, допълваха тоалета й, превръщайки я в самото съвършенство. Тя се приближи до мен и ми се усмихна. Аз пъхнах ръка в джоба си, извадих златна верижка с кръстче накрая и внимателно я сложих на вратлето й.
— Твоя е, Теси.
— Моя? — едва продума тя.
— Да. Сега се приготви за позиране.
С лъчезарна усмивка тя изтича зад паравана и само след секунда вече беше обратно до мен, с малка кутийка в ръце, на която беше изписано името ми.
— Възнамерявах да ти подаря това, когато се прибера вкъщи довечера — каза тя — но не мога да чакам дотогава.
Отворих кутията. Сред розовия памук вътре лежеше брошка от черен оникс, върху която бе инкрустиран със злато някакъв непознат символ или буква. Доколкото ми бе известно, не беше нито на арабски, нито на китайски. Както щях да открия впоследствие, загадъчният йероглиф не принадлежеше на нито един човешки език.
— Искам да ти дам това за спомен — рече плахо тя.
Бях малко раздразнен, но й казах колко високо оценявам жеста й и й обещах да го нося винаги. Тя закачи брошката на сакото ми точно под ревера.
— Колко неразумно от твоя страна, Tec — да отидеш и да ми купиш толкова красиво и скъпо нещо — заявих.
— Не съм го купила — засмя се тя.
— Откъде се сдоби с него тогава?
Тя ми разказа как намерила брошката един ден, докато се прибирала от Аквариума до Батареята, как я обявила в бюрото за изгубени вещи и започнала да проверява вестниците, но никой не се обадил да я потърси и накрая тя се отказала от идеята да намери собственика й.
— Това се случи през последната зима — каза тя. — В същия ден, когато за първи път ми се яви сънят с катафалката.
Спомних си съня си от предишната нощ, но не продумах нищо за него. Въгленът ми полетя по платното, а Теси стоеше на подиума, без да помръдне и на милиметър.
Денят, който последва, бе катастрофален за мен. Докато премествах снабденото с рамки платно от един статив на друг, кракът ми се подхлъзна на полирания под и аз паднах, наранявайки много лошо и двете си китки. Контузията беше толкова сериозна, че и дума не можеше да става даже да се опитам да държа четка, поради което само обикалях безцелно из ателието, взирайки се в недовършените картини и скици. Накрая отчаянието ме овладя напълно и аз се отпуснах в креслото си, палейки цигара след цигара и безделничейки, въртейки гневно безполезните си палци. Дъждът се изливаше като из ведро навън и барабанеше по прозорците и покрива на църквата, изнервяйки ме допълнително с непрекъснатото си трополене. Теси седеше до прозореца и шиеше, като от време на време вдигаше глава и ме поглеждаше с такова състрадание и невинност, че аз започвах да се чувствам засрамен от обзелата ме раздразнителност и се опитвах да си намеря подходящо занимание. Бях изчел всички вестници и книгите от библиотеката си, но само за да не стоя без работа, отидох до лавиците и се заех да си избирам книга, помагайки си с лакти при отварянето на вратичките. Познавах всеки том по цвета и прегледах всички заглавия, бавно обхождайки рафтовете и тананикайки си, за да си повдигна настроението. Тъкмо се обръщах и щях да влизам в трапезарията, когато погледът ми се спря на едно томче в жълта подвързия, стоящо в ъгъла на най-горната полица на последната секция. Изобщо не си го спомнях и от мястото, където стоях, не можех да разчета бледия надпис върху гръбчето, ето защо се върнах в пушалнята и извиках Теси. Тя мигом долетя от ателието и се покачи на стълбичката, за да разгледа книгата.
— Какво представлява? — заинтересувах се.
— „Кралят в жълто“.
Бях смаян. Кой я беше сложил там? Как изобщо се бе появила в апартамента ми? Много, много отдавна бях решил, че няма да отворя тази книга каквото и да се случи, и нищо на света не би ме накарало да си я купя. Опасявайки се, че любопитството би ме подтикнало да я разтворя, аз никога не се заглеждах в нея в книжарниците. Дори и да бях имал смелостта да я зачета, чудовищната трагедия, случила се с младия Кастейн, когото познавах лично, ме възпираше да се гмурна в зловещите й страници. Винаги бях отказвал да слушам каквото и да било относно съдържанието й, а и никой всъщност не дръзваше да обсъжда втората й част на висок глас. Ето защо нямах и най-малка представа какво ли биха могли да крият жълтите й корици. Стоях като парализиран и се взирах в книгата, сякаш тя бе отровна змия, готова всеки миг да ме ухапе.
— Не я докосвай, Теси — изрекох. — Стой далеч от нея и слез долу.
Самото ми предупреждение бе достатъчно, за да възбуди любопитството й, и преди да мога да сторя нещо, тя вече бе взела книгата в ръце и, смеейки се, се разтанцува из ателието с нея.
