че съм буден. Толкова ясно и отчетливо чувах полунощните камбани, воя на вятъра в клоните на дърветата и сирените на параходите от залива, че ми е адски трудно да повярвам, че не съм бил буден. Лежах в някакъв ковчег със стъклен похлупак. Едвам виждах смътните светлини на уличните лампи, които минаваха над мен, защото — трябва да ти кажа това, Теси — ковчегът, в който лежах, се намираше в тапицирана кола, която ме друсаше по каменната настилка. След известно време се размърдах и осъзнах, че пространството е прекалено тясно. Ръцете ми бяха кръстосани на гърдите и поради тази причина аз не бях в състояние да ги вдигна, и да си помогна. Вслушах се в звуците на нощта и се опитах да закрещя за помощ. Гласът ми бе изчезнал. Можех да чуя чаткането на копитата на конете, които дърпаха колата, както и тежкото дишане на кочияша. После друг звук прониза тъпанчетата ми — досущ като скърцането от отварящ се прозорец. Опитах се да завъртя главата си и открих, че мога да виждам не само през стъкления похлупак на ковчега, но и през прозорците на превозното средство. Видях къщи — пусти и безмълвни, лишени от всякакъв признак на живот, с едно изключение: в онази къща се отвори един от прозорците на първия етаж и някаква фигура, цялата в бяло, погледна надолу към улицата. Това бе ти.
Теси гледаше отнесено някъде към стената, облегнала лакътя си върху масата.
— Можех да видя лицето ти — продължих разказа си аз. — И то ми се стори много тъжно. После ние отминахме и потеглихме по тъмна тясна алея. Изведнъж конете спряха. Аз чаках и чаках, плътно затворил очи от страх и напрежение, но наоколо цареше страшна тишина — като в гроб. След, както ми се стори, часове, започнах да се чувствам зле. Чувството, че някой ме наблюдава, ме караше да държа очите си отворени. Тогава изведнъж бялото лице на кочияша на катафалката ме погледна през капака на ковчега.
Риданията на Теси ме прекъснаха. Тя трепереше като лист. Бях се държал като пълен идиот, ето защо се опитах да я успокоя след разказаното.
— Е, Tec — рекох — та аз ти разказах това само за да ти покажа какво влияние може да има твоята история върху сънищата на другите хора. Ти не предполагаш, че действително съм лежал в ковчег, нали? Защо трепериш? Не виждаш ли, че твоят сън и моята необяснима неприязън към този пазач, който не ни е направил нищо лошо, просто са провокирали съзнанието ми да работи насън?
Тя скри лице между ръцете си и зарида тъй, сякаш сърцето й щеше да се пръсне. Какво безподобно магаре съм, помислих си аз. Обаче щях да счупя рекорда си. Приближих се до нея и я прегърнах.
— Теси, скъпа, прости ми — казах. — Изобщо нямах намерение да те плаша с тези безсмислици. Ти си такова чувствително момиче и толкова съвестна католичка, че въобще не бива да вярваш на подобни глупости.
Ръката й стисна моята и тя положи глава на рамото ми, но продължаваше да трепери. Аз я милвах и утешавах.
— Хайде, Tec, отвори очи и ми се усмихни.
С бавно и уморено движение очите й се отвориха и срещнаха моя поглед, но изражението на лицето й бе толкова странно и отнесено, че аз побързах отново да я успокоя.
— Всичко това са абсолютни глупости, Теси, не бива да се страхуваш, че някаква беда би те сполетяла заради това.
— Не — почти изхлипа тя, а алените й устни трепнаха.
— Тогава? Боиш ли се сега?
— Да. Но не за мен.
— Значи за мен тогава, а? — опитвах се да звуча весело.
— За теб — промълви тя с глас, който едва се чуваше. — А-аз, аз се притеснявам за теб.
Първо започнах да се смея, но когато осъзнах смисъла на думите й, ме прониза ледена вълна и за миг изтръпнах. Това бе венецът на глупостта ми. По време на паузата между нейния отговор и моята реакция през главата ми минаха хиляди възможни варианти на това как да отвърна на нейната невинна изповед. Можех да я отмина със смях, можех да я разубедя и да я уверя, че нищо подобно няма да ми се случи, да й посоча, че е невъзможно тя да ме обича. Отговорът ми обаче бе по-бърз от мислите ми — сега, когато е твърде късно, мога и да се скъсам от мислене — но тогава просто целунах устните й.
Онази вечер аз предприех обичайната си разходка в парка „Вашингтон“, размишлявайки над събитията от изминалия ден. Бях се забъркал тотално. Вече нямаше връщане назад и аз се взирах директно в лицето на бъдещето. Не съм нито много добър човек, нито прекалено съвестен, но нямах никакво намерение да залъгвам себе си или Теси. Единствената страст в живота ми лежеше погребана дълбоко под слънчевите гори на Бретан. Завинаги ли бе погребана? Надеждата изкрещя: „Не!“. От три години се опитвам да чуя гласа на Надеждата и от три години чакам да се появи стъпка на моя праг. Забравена ли е Силвия? „Не!“ — извика Надеждата.
Споменах, че не съм много добър човек. Това е чистата истина — е, не съм и някакъв архизлодей от комична опера. Бях водил безгрижен, лековат и безразсъден живот, грабейки с пълни шепи от удоволствията, които ми се предлагаха, но понякога горчиво съжалявах за постъпките си и последиците от тях. Бях сериозен в едно-единствено нещо в живота си — като изключим рисуването — и то беше, че нещо лежи скрито, ако не и завинаги изгубено, в Бретанските гори.
Сега вече бе твърде късно да съжалявам за каквото и да било, случило се през онзи ден. Без значение за какво ставаше дума — разкаяние, угризения, внезапен изблик на нежност, тъга, даже първичната бруталност на удовлетворената суета — всичко беше едно и също и ако не исках да нараня едно невинно сърце, то пътят пред мен бе един. Аз трябваше да тръгна по него, колкото и да ми беше трудно това. Въпреки солидния си житейски опит, не можех да си представя някаква друга алтернатива, освен тази да я отпратя надалеч. Дали защото толкова ме е страх да причинявам болка у другите, или пък, понеже една част от мен си остава мрачен и навъсен пуритан — не зная — но реших да се отдръпна от отговорността, която поемах с тази безгрижна целувка, а всъщност нямах никакво време да направя това, преди вратите на сърцето й да се отворят и пороят да нахлуе вътре. Онези, които обикновено изпълняват своя дълг и намират перверзно удовлетворение в това да правят себе си и всички други нещастни, вероятно биха се противопоставили на това. Аз не можах. Не се осмелих. След като бурята отмина, й казах, че вероятно би била щастлива с Ед Бърк и че да носи простичък златен пръстен никак не би било зле, но по-добре да не прави това. В края на краищата, след като е решила да обича някого, за когото няма намерение да се жени, защо това да не съм аз? Все пак именно аз можех да се отнасям с нея по един красив и интелигентен начин, а когато тя ми се насити, ще може да отиде при когото си пожелае. Бях твърдо решен на това, независимо колко трудно щеше да ми бъде. Зная много добре как завършват повечето платонични връзки и помня колко отвратен съм се чувствал винаги, когато съм чувал за някоя такава. Прекрасно осъзнавах, че се нагърбвам с изключително тежка задача, имайки предвид колко безсъвестен съм всъщност и се опасявах от онова, което би ни донесло бъдещето, но нито за момент не се и съмнявах, че тя ще е в абсолютна безопасност с мен. Ако ставаше въпрос за някой друг, а не за Теси, навярно нямаше да ме измъчват такива угризения и съмнения. Защото нямах намерение да пожертвам Теси така, както бях пожертвал една жена в миналото. Взирах се с прозрачна прямота в бъдещето и виждах няколко вероятни края на връзката ни. Тя или ще се измори от нашата афера, или ще стане толкова нещастна, че аз ще трябва или да се оженя за нея, или да си тръгна. Ако се оженя за нея и двамата ще бъдем нещастни. Аз — със съпруга, напълно неподходяща за мен, и тя — със съпруг, който не подхожда на никоя жена. Досегашният ми живот, мисля си аз, надали ми даваше каквото и да е право да се оженя. В случай че се отдръпнех, тя можеше да се поболее от мъка, да се възстанови и да се омъжи за някой като Еди Бърк, или пък да извърши нещо безразсъдно и глупаво, за което после да съжалява. От друга страна пък, ако тя се отегчи от мен, през целия й живот ще я преследват образите на Ед Бърк, венчални халки, близнаци, апартаменти в Харлем и какво ли още не. Докато отминавах под дърветата край Арката на Вашингтон, аз реших, че тя би намерила в мое лице верен приятел на първо време, а що се отнася до бъдещето — то да си гледа работата. После влязох в къщата, облякох си вечерния костюм и погледнах напарфюмираната бележка върху бюфета, която казваше: „Вземи файтон до входа на сцената в 11 часа“. Подписът гласеше: „Едит Кармайкъл, «Метрополитън Тиътър». 19 юни 189-“.
Нея нощ вечерях — или по-скоро вечеряхме, госпожица Кармайкъл и аз — в „Солари’с“, и зората тепърва се пропукваше над Мемориалната църква, когато се озовах на Уошингтън Скуеър, след като бях оставил Едит в Брунсуик. В парка нямаше жива душа и аз вървях под дърветата по алеята, водеща от статуята на Гарибалди към „Хамилтън Апартмънт Хауз“ в пълна самота, обаче, когато наближих църковния двор, видях някакъв силует върху каменните стъпала. Внезапна тръпка пробягна по кожата ми при вида на
