изтощих. Тогава изведнъж захвърлих четките и всичките си принадлежности по недовършената картина, придружавайки движението с цветиста ругатня. Надявах се, че Теси не я е чула и че до нея е достигнал само разгневеният ми тон.
Само че се лъжех. Тя ми извика:
— Точно така! Псувай, прави глупости и съсипвай собствените си четки! От три седмици работиш над това платно! Каква полза има да го късаш сега? Боже, какви хора сте художниците само!
Почувствах се толкова засрамен, колкото обикновено се чувствам след такива сцени, и изправих пострадалото платно до стената. Теси ми помогна да почистя четките, след което отиде да се облече. От паравана тя ме възнагради с купища съвети относно загубата на самообладание и тъкмо когато си мислех, че съм бил измъчван достатъчно, момичето ме помоли да закопчая корсажа й там, където не може да го достигне — на рамото.
— Всичко започна от момента, когато се отдалечи от прозореца и заговори за онзи ужасно изглеждащ човек, когото си видял в църковния двор — заяви тя.
— Да, сигурно той е омагьосал картината — казах аз, прозявайки се. Разсеяно се взирах в часовника си.
— Да, минава шест, знам — промърмори Теси, докато нагласяше шапката си пред огледалото.
— М-дааа-м — изломотих в отговор. — Нямах намерение да те задържа толкова дълго. — Бях се приближил до прозореца, но внезапно отскочих назад с отвращение — младият мъж с тестеното лице стоеше долу в църковния двор. Теси видя реакцията ми и се надвеси над прозореца.
— Това ли е човекът, дето не го харесваш? — прошепна тя.
Кимнах.
— Не мога да видя лицето му, но изглежда тлъсто и меко. По някакъв начин — продължи тя, обръщайки се да ме погледне — той ми напомня за един мой сън. Един ужасен сън, който бях имала. Или — замисли се тя, взирайки се в изящните си обувки — дали е било сън изобщо?
— Откъде мога да знам аз? — усмихнах се.
Теси ми се усмихна в отговор.
— Ти също беше в съня ми — рече тя, — така че може би знаеш нещо повече за него.
— Теси, Теси — запротестирах аз. — Не ми давай напразни надежди, като казваш, че си ме сънувала.
— Но аз наистина те сънувах — настоя тя. — Искаш ли да ти разкажа?
— Давай — отвърнах, запалвайки си цигара.
Теси се облегна на перваза и заговори с изключително сериозен тон.
— Една нощ миналата зима си лежах в леглото, без да мисля за нищо конкретно. През целия ден ти бях позирала, ето защо бях много изморена, но въпреки това ми беше невъзможно да заспя. Чух градския часовник да отброява десет часа, единайсет, полунощ. Сигурно съм заспала малко след дванайсет, понеже не си спомням да съм чула ударите на камбаната след това. Едва бях затворила очи и веднага започнах да сънувам — как спя и сякаш нещо ме подтиква да отида до прозореца. Станах, приближих се до прозореца, отворих го и се надвесих. Двайсет и пета улица беше абсолютно пуста, поне докъдето можех да видя. Започнах да се страхувам; всичко навън изглеждаше толкова черно и неприветливо. После звукът от колела в далечината достигна до ушите ми и аз някак си разбрах, че това е нещото, което трябва да чакам. Бавно, много бавно, звукът се усилваше, докато накрая бях сигурна, че идва от превозно средство, движещо се по моята улица. Приближаваше се все по-близко и по-близко и когато мина под прозореца ми, видях, че всъщност е катафалка. Тогава, докато треперех от страх, кочияшът завъртя глава и ме погледна. Когато се събудих, стоях до отворения прозорец, цялата вкочанена от студ, но от черната катафалка и коларя й нямаше и следа. Сънувах същия сън отново през март миналата година, и отново се събудих до широко отворения прозорец. Снощи сънят се появи отново. Помниш как валеше като из ведро; щом се събудих, застанала до прозореца, бях прогизнала до кости.
— Но къде се появявам аз в съня ти? — заинтересувах се.
— Ти — ти беше в ковчега; но не беше умрял.
— В ковчега?
— Да.
— Как би могла да знаеш? Можеше ли да ме видиш?
— Не; обаче знаех, че си там.
— Да не би да си яла уелски заек или салата от омари? — започнах да се смея, но момичето ме прекъсна с вик на уплаха.
— Хей! Какво става? — попитах, докато тя се свиваше в нишата до прозореца.
— Ччч-ч-човекът долу в църковния двор; той караше катафалката.
— Бабини деветини — отвърнах, но очите на Теси бяха широко отворени от ужас. Доближих се до прозореца и погледнах навън. Човека го нямаше. — Хайде, Теси — опитах се да я успокоя. — Не говори глупости. Днес позира твърде дълго; уморена си, изнервена си и имаш нужда от почивка.
— Мислиш ли, че бих могла да забравя това лице? — промълви тя. — Три пъти вече виждам онази катафалка под прозореца си и всеки път коларят се обръща, и се втренчва в мен. Уфф, лицето му е толкова бяло и меко? Изглежда мъртво — изглежда така, сякаш е мъртво от доста дълго време.
Сложих я да седне и й дадох да изпие чаша марсала.
После седнах до нея, улових ръката й и се опитах да й дам някакъв съвет.
— Виж, Теси — започнах. — Най-добре да отидеш в провинцията за седмица-две и повече няма да сънуваш сънища за катафалки. Позираш по цял ден и когато се стъмни, нервите ти са разклатени. Не можеш да отречеш това. След което, вместо да си легнеш и да се наспиш добре, почивайки си след напрегнатия ден, ти хукваш по разни пикници и увеселения в Сълзър’с Парк или Кони Айлънд и когато дойдеш на работа на следващата сутрин, си капнала от умора. Няма никакви катафалки. Всичко това е само кошмар, провокиран от тежка вечеря с омари, скариди и бог знае какво още.
Тя ми се усмихна мило.
— Ами човека в църковния двор?
— О, той е само още едно болнаво, обикновено, тривиално създание.
— Дотолкова, доколкото се казвам Теси Риърдън, господин Скот, кълна ти се, че лицето на мъжа долу в църковния двор е лицето на същия човек, който караше катафалката!
— Е, и какво от това? — изрекох насмешливо. — Това си е почтен занаят.
— Значи мислиш, че наистина съм видяла катафалката?
— Ох — казах дипломатично. — Ако наистина си я видяла, може би няма нищо нередно в обстоятелството, че човекът долу я е управлявал. Нищо страшно няма в това.
Теси се изправи, разгърна напарфюмираната си кърпичка, и, вземайки парченце дъвка от единия й край, го постави в устата си. После си сложи ръкавиците, подаде ми ръка и като ми каза „Лека нощ, господин Скот“, излезе от стаята.
На следващата сутрин Томас, пиколото, ми донесе новия „Хералд“ заедно с още куп новини. Църквата в съседство била продадена. Благодарих на Господ за това, но не, защото като католик изпитвах неприязън към нея, а понеже нервите ми бяха разклатени от екзалтирано крещящия проповедник, всяка дума, на когото отекваше толкова силно в храма, че сякаш той се намираше в апартамента ми. В добавка произношението му бе отвратително — особено „р“ — тата, върху които той наблягаше с такава упоритост, че ме караше да настръхвам. Там също така имаше и един друг дявол в човешка кожа — органистът — който свиреше някои от величествените стари химни в такива безумни интерпретации, че аз жадувах зверски за кръвта на това създание, изпълняващо славословията на минорни акорди по такъв начин, по който само сбирщина от четирима недодялани първокурсници могат. Бях сигурен, че свещеникът е добър човек, но не и когато започваше да реве: „И Господ рррррече на Мойсей, че Господ е орррррръдие на войната; Господ е името му и гневът Му ще се ррррразррррази като огнена рррррека и всички ще паднат под сатърррррра Му!“
Чудех се колко ли години, прекарани в Чистилището, ще бъдат достатъчни да изкупят подобен грях.
— Кой е закупил имота? — попитах Томас.
— Хич не гу и познавам, гуси’не. Казват, че гусина, дето държи ония апартаменти в ’Амилтън, та той
