— Теси! — извиках, напускайки библиотеката. — Чуй ме, абсолютно сериозен съм. Пусни веднага тази книга! Не искам да я отваряш!
Ателието беше пусто. Започнах да обикалям приемните, спалните, пералното помещение, кухнята и трапезарията, след което се върнах в библиотеката и предприех по-задълбочено търсене. Тя се бе скрила толкова добре, че я намерих едва след половин час, сгушена под решетъчния прозорец на складовото помещение горе. Бе цялата побеляла, трепереше и не продумваше нито дума — явно беше наказана за глупостта си, понеже „Кралят в жълто“ лежеше до краката й, отворена на втората си част. Погледнах отново към Теси и видях, че вече бе твърде късно. Тя бе надзърнала в „Кралят в жълто“. Хванах я за ръката и я поведох към ателието. Тя изглеждаше замаяна и когато й казах да легне на канапето, се подчини веднага, без да пророни и дума. След известно време затвори очи и дишането й стана равно и дълбоко, но не бях в състояние да кажа спеше ли или е будна. Докато стоях тихичко край нея, тя нито проговори, нито направи някакво движение. Изправих се бавно и се запътих към неизползваното складово помещение горе. Когато пристъпих вътре, вдигнах жълтата книга с ръката, която ме болеше по-малко — имах чувството, че е тежка като олово. Занесох я в ателието, разположих се на килимчето до канапето и я изчетох внимателно от началото до края.
Когато привърших, изтощен от напора на обзелите ме чувства, аз пуснах книгата на пода и уморено се наведох над Теси, която лежеше на канапето. Тя отвори очи и ме погледна.
Дълго време разговаряхме с една смразяваща монотонност, преди да осъзная, че всъщност обсъждаме „Кралят в жълто“. О, грехът да пишеш такива слова! Слова, които са чисти като кристал, прозрачни и музикални като пенещи се ручеи, слова, които искрят и блещукат като отровните диаманти на Медичите! О, проклятието, безнадеждната обреченост на душата, която омагьосва и парализира човешките същества с подобни слова! Слова, понятни и за мъдреците, и за невежите, слова по-ценни от скъпоценни камъни, по- успокояващи от Райска музика, по-ужасяващи от самата Смърт!
Ние продължавахме да си говорим, без да обръщаме внимание на непрестанно сгъстяващите се сенки, а тя ме умоляваше да захвърля надалеч брошката от черен оникс, върху която бе инкрустиран — както вече знаехме — Жълтия знак. Никога не ще разбера защо отхвърлих тази идея, макар че дори в този час, когато пиша тази изповед тук в спалнята си, бих искал да зная какво бе онова, което ме възпря да откъсна Жълтия знак от гърдите си и да го хвърля в огъня. Сигурен съм, че исках да направя това, както и че Теси неистово ме умоляваше. Нощта се спускаше и часовете започнаха лениво да се тътрят, обаче ние не спирахме да говорим за Краля и Бледата маска, когато камбаните на обвитите в мъгла кули на мрачния град удариха полунощ. Говорехме за Хастур и Касилда, а през това време мъглата се кълбеше срещу чернотата на прозорците, тъй както мътните вълни се кълбят, пенят се и се разбиват в бреговете на Хали.
Къщата сега бе изключително тиха и нито звук от застланите с мъгла улици не нарушаваше тишината. Теси лежеше сред възглавниците, лицето й — досущ като сиво петно в здрача, ръцете й бяха вплетени в моите и аз знаех, че тя знае и чете моите мисли по същия начин, както аз четях нейните, защото бяхме разгадали тайната на Хиадите и фантомът на Истината сега бе пробуден. После, докато си отговаряхме един на друг, бързо, тихо, мисъл срещу мисъл, сенките се размърдаха в тъмнината около нас и ние дочухме слаб звук, идващ от много, много далеч. Той се приближаваше все по-близо и по-близо, монотонно проскърцване на колела, все по-близо и по-близо, когато изведнъж секна — точно пред вратата. Аз се втурнах към прозореца и видях обагрената в черно катафалка. Портата долу се отвори и затвори, а аз се притиснах треперещ до вратата и я залостих, макар и да знаех, че никакви ключалки или резета не биха могли да задържат навън съществото, което идваше за Жълтия знак. Чувах го как се движи изключително тихо из коридора. Сега беше пред вратата и ключалките мигом изгниха и се разпаднаха при докосването му. Той влезе вътре. Аз се взирах напрегнато в мрака, но когато той влезе в стаята, не го видях. Едва щом ме обгърна в ледените си обятия, го усетих, закрещях и се запротивлявах със смъртна ярост, но той откъсна ониксовата брошка от сакото ми и ме удари с всичка сила в лицето. Тогава, докато падах, чух немощния писък на Теси и разбрах, че тя е предала Богу дух. Страшно много ми се искаше да я последвам, защото знаех, че Кралят в жълто е разтворил дрипавата си мантия и че само Христос сега е в състояние да ме спаси.
Бих могъл да кажа и повече, но не виждам каква полза би имало от това за света. Що се отнася до мен, аз вече се намирам отвъд каквато и да било възможност за спасение или надежда. Докато лежа тук и пиша, без да ме е грижа дали ще умра преди да завърша ръкописа си, мога да видя как лекарят събира своите прахчета и шишенца и прави красноречив жест на свещеника до леглото ми. Прекрасно разбирам какво означава това.
Навярно те ще бъдат изключително любопитни да узнаят подробностите за трагедията — тези от широкия свят, които пишат книги и печатат милиони вестници, но аз не ще споделя повече, а отецът изповедник ще запечата последните ми думи с печата на светостта, когато сакралното му дело приключи. Тези от широкия свят могат да изпращат своите създания в прокълнати домове и поразени от смърт домашни огнища и техните вестници навярно ще изобилстват от кръв и сълзи, но в случая с мен шпионите им не ще разчупят тайната на изповедта. Те знаят, че Теси е мъртва и че аз умирам. Те знаят как хората в къщата, стреснати от чудовищен писък, са се втурнали в апартамента ми и са открили един жив и двама мъртъвци, но те не знаят какво ще им кажа сега; те нямат ни най-малка представа какво каза докторът, когато посочи с пръст към отвратителния разложен труп на пода — оловносинкавия труп на църковния пазач:
„Нямам никаква теория, никакво обяснение. Този човек трябва да е мъртъв от месеци!“
Мисля, че умирам. Бих искал свещеникът да…
Информация за текста
© Робърт Чеймбърс
© 2004 Адриан Лазаровски, превод от английски
Сканиране, разпознаване и редакция: nqgolova, 2007
Публикация:
ИК „Яспис“, 2004
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4442]
Последна редакция: 2007-12-05 10:00:00
