Още един глупак

— Отишла е сама, но е била с рижи коси. А това момиче е чернокосо. Двама са вече — и Келър, и стюардесата се кълнат, че момичето било рижо. Как е записана в списъка на пасажерите?

Реник извади папката и погледна в нея.

— Ан Харкорт, пътувала за Лос Анжелос. Коя е Ан Харкорт? Виж какво, Барти, зарежи другата работа. Искам да знам всичко за това момиче. Накарай момчетата да поработят. Свържете се с Лос Анжелис, да видят и там. Искам да проверят всички хотели, може да е била отседнала в някой хотел.

— Какво ти хрумна, Джон?

— Има някаква измама в тази история. Похитителят казва на момичето, че е Джери Уилямс, когото тя не е виждала поне от два месеца. Той я убеждава да отиде в оная дупка „Пиратската колиба“ — там не стъпва никой от нейната компания. После тя изчезва. Едър мъж с кафяв спортен костюм е забелязан в колата й в десет и половина. Чули са друга кола да заминава, но никой не я е видял. После едрият мъж с кафявия спортен костюм е видян с момиче, облечено в същата рокля, която намерихме на трупа. Били са на летището в единайсет часа. Часовете съвпадат. От „Пиратската колиба“ до летището има около половин час път с кола. Дотук добре. Може да е била отвлечена. Може така да са я наплашили, че да си е сменила роклята, да си е сложила червена перука и слънчеви очила и да е тръгнала с този човек. Но какво става? — Той удари с юмрук по масата. — Тя отива сама! Имало е още четиринайсет души в самолета и всички са били по двойки. Не са могли да имат нищо общо с момичето. Стюардесата ги познава добре! Мъжът, който кара колата й, излиза от чакалнята на летището и изчезва. После намираме чантата с парите за откупа и мъртвото момиче. Чантата е натъпкана със стари вестници, излиза наяве и един доста тъмен факт — има две чанти, съвършено еднакви. — Той млъкна и впери поглед в Барти. — Ти разбираш ли нещо?

— Може да е било и фалшиво отвличане отвърна Барти. — Ако предположим, че тази Ан Харкорт е Одет Малру. Това е нещо, което ще трябва да докажем.

— Аха — каза Реник. — Започвайте. Да проверим всичко около това момиче и като казвам проверка, искам истинска проверка!

Той бързо се обърна към мен.

— Дай да фотографират роклята. Накарай някое от момичетата тук да я облече и изтрийте лицето. Някой друг може да я разпознае. Снимката да излезе във всички местни вестници, в Лос Анжелис също.

Взех роклята и отидох в стаята си. Сякаш цялото ми тяло бе омекнало. Капанът се затваряше прекалено бързо. След двайсет и четири часа, ако не и по-рано, Реник щеше да бъде по следите ми. Трябваше да измисля някакъв начин да докажа, че убиецът е О’Рейли, но какъв?

През следващия час бях прекалено зает, за да мисля за собствените си проблеми. Дадох да фотографират роклята, организирах пресконференция и осигурих отпечатването на снимката в Лос Анжелис.

Беше време за обяд. Готвех се да изляза да обядвам с Реник и Барти, когато телефонът иззвъня. И тримата бяхме в кабинета на Реник. Той вдигна слушалката, после ми я подаде.

— Нина. Иска да говори с теб.

Взех слушалката.

— Да? Тъкмо отивах на обяд — казах аз.

— Хари, много ти се моля, ела си вкъщи. — В гласа и долових някаква нотка — нотка, която не бях чувал никога преди — и по гърба ми запълзяха ледени тръпки. — Трябва да говоря с теб.

Уплахата и, хладният равен тон ме стреснаха.

— Веднага идвам — казах аз и оставих слушалката. — Нина иска да обядваме заедно. Нещо е станало. Обичайните семейни неприятности. До два часа ще се върна.

— Разбира се, отивай — каза Реник. Той четеше една папка и дори не вдигна поглед. — Вземи кола, Хари. Искам да си тук в два.

Щом излязох от кабинета му, аз хукнах първо по коридора, а после по стълбите. Качих се на една полицейска кола и отидох вкъщи. Знаех, че нещо се е случило. Не можех да си представя какво, но по гласа й познах, че е нещо лошо.

Спрях колата пред къщи и тръгнах по пътеката, извадих ключа и бързо отворих вратата.

— Нина?

— Тук съм, Хари — обади се тя от хола.

Прекосих коридора, блъснах вратата на хола и влязох. После замръзнах на място.

Ннна бе седнала в едно кресло с лице към мен. Изглеждаше смалена, изплашена и много бледа.

О’Рейли седеше до нея, кръстосал крака. Беше сменил шофьорската си униформа със спортна риза и масленозелени панталони. Чоплеше си зъбите с кибритена клечка и широко ми се усмихна, като ме видя.

В дясната си ръка държеше трийсет и осемкалибров полицейски пистолет. Тъпото му синкавочерно дуло бе насочено към мен.

Дванадесета глава

I

— Хайде, малкия, ела да се присъединиш към нашата компания — каза О’Рейли. — Жена ти, изглежда, не може да оцени моето присъствие.

Влязох в стаята и се приближих до Нина. Веднага се съвзех от уплахата, че го намирам вкъщи и след внезапния страх в гърдите ми се надигаше хладна ярост.

— Махай се, преди да съм те изхвърлил — рекох аз.

Той се усмихна, показвайки равните си бели зъби.

— Виж какво, малкия, може да те бива в твоята категория, но не си за моята. Мога да глътна двама като тебе, без да ми мигне окото.

Нина хвана ръката ми. Пръстите й ме предупредиха да внимавам.

— Какво искаш? — попитах.

— А ти как смяташ? Онези магнетофонни записи — и ще ги получа.

— Значи ти си я убил!

Той потърка бузата си, а усмивката му стана по-широка.

— Така ли? Фактите говорят, че ти си я убил. Леле какъв глупак си само! Прекалено много говориш. Ако си беше затварял човката, ние с Рея щяхме да си мислим, че сме в безопасност, ама ти взе, че се разплямпа. Тези магнетофонни записи са опасни за Рея. Мен хич не ме притесняват, обаче ние с нея работим заедно и аз й обещах да ги взема.

— Много лошо — казах аз. — Няма да ги вземеш. Ако някой ги получи изобщо, това ще бъде Реник.

Той погледна пистолета си, после мене.

— Я си представи, че насоча тая пушка към крака на жена ти — каза той. — Ами ако натисна спусъка? Може и да го направя, ако не ми дадеш записите.

— Не го слушай, Хари — каза тихо Нина. — Аз не се страхувам от него.

— Ако стреляш, най-малко десет души ще цъфнат на вратата, преди да си успял да се измъкнеш. Такива евтини номера не ми минават. Хайде, махай се!

Той се облегна назад и се разсмя.

— Е, струваше си да опитам. Прав си. Няма да ви застрелям. — Той мушна пистолета в джоба си. — Окей, на работа. Искам магнетофонните записи и ти ще ми ги дадеш. Къде са?

— В банката. Там не можеш да ги докопаш.

— Хайде, малкия. Дай да отидем в банката да ги вземем. Хайде.

— Няма да ги получиш! Край! Махай се!

Той ме изгледа втренчено.

— Е, добре, щом искаш така — каза, без да се помръдне. — Сега ще те убедя, че трябва да се разделиш с магнетофонните записи. В тая игра са заложени милиони долари. Те могат да провалят един план, над който съм поработил доста, и това няма да стане. За нищо друго не ми пука, стига само тази работа да е