Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак
Първа глава
I
В онази юлска сутрин, когато в осем часа ме пуснаха от затвора, дъждът се лееше като из ведро — патица би се удавила.
Изпитах доста странно усещане, като видях отново външния свят, който за мен бе застинал за цели три години и половина. Тръгнах предпазливо към него, отдалечих се на няколко метра от украсените с ковани гвоздеи врати, после спрях, за да усетя дъха на свободата.
На ъгъла сигурно чакаше междуградският автобус, но в момента нямах никакво желание да се прибирам у дома. Исках само да стоя на края на тротоара, да усещам дъжда по лицето си и постепенно да проумявам, че вече съм свободен, че няма да прекарам още една нощ в килията, няма да живея сред гангстери, криминални престъпници и извратени типове, както беше през всичките тези месеци.
По улиците се образуваха локви. Водните струи шибаха шапката ми, купена преди четири години, и шлифера, купен преди пет — топъл дъжд, падащ от ниско надвисналите облаци, мрачни и навъсени като мен самия.
Един лъскав буик плавно спря до мене и автоматичното прозорче се плъзна надолу.
— Хари!
Вратата се разтвори, докато се навеждах да зърна шофьора.
Отвътре ми се усмихна Джон Реник.
— Хайде, влизай… ще се измокриш — каза той.
Поколебах се, после се вмъкнах в колата и затръшнах вратичката. Реник грабна ръката ми и силно я стисна. Слабото му мургаво лице грееше от искрена радост, че ме вижда.
— Как си, стари разбойнико? — попита той. — Как е на свобода?
— Добре съм — отвърнах аз, като си дръпнах ръката. — Да не ми предлагаш полицейски ескорт до вкъщи?
Усмивката му поугасна, сивите проницателни очи се взряха в лицето ми.
— Сигурно си мислеше, че няма да дойда. А аз броях дните.
— Нищо не съм мислил. — Погледнах натруфеното контролно табло на колата. — Твоя ли е?
— Как да не е моя! Купих я преди няколко месеца. Бива си я, нали?
— Значи ченгетата на Палм Сити все така са тъпкани с пари. Моите поздравления.
Той стисна устни и очите му внезапно блеснаха гневно.
— Виж какво, Хари, ако някой друг ми беше пуснал тая шега, щях да му фрасна един.
Свих рамене.
— Давай, щом ти харесва. Свикнал съм да ме бият ченгета.
Той шумно си пое дъх и каза:
— За твое сведение сега съм специален сътрудник на областния прокурор и получих солидно увеличение на заплатата. От две години вече не съм обикновен полицай.
Усетих как лицето ми пламна и това ме ядоса.
— Ясно… извинявай… не знаех.
— Че откъде ще знаеш? — той се усмихна и включи на скорост. Буикът се отдели от бордюра. — Доста неща се промениха, откакто те няма, Хари. Старите управници си отидоха. Имаме нов областен прокурор… свестен човек е.
Аз мълчах.
— Какви са ти намеренията? — попита той ненадейно.
— Никакви. Искам да се поогледам. Нали знаеш, че от „Хералд“ ме изхвърлиха.
— Чух за това. — Настъпи пауза, после той продължи: — Отначало ще ти се види доста тежко. Знаеш, нали?
— А, да. Ако убиеш ченге, дори без да искаш, няма да те оставят да го забравиш. Знам колко тежко ще ми бъде.
— Няма да имаш неприятности с полицията. Не исках да кажа това, но вероятно ще трябва да си потърсиш ново поприще. Къбит е влиятелна личност. Има ти зъб. Ако зависи от него, с журналистическата ти кариера е свършено.
— Това си е моя грижа.
— Бих могъл да ти помогна.
— Ще се справя сам.
— Е, да, разбира се, но Нина…
— И за Нина ще се погрижа.
Настъпи дълга пауза, той впери поглед в мокрото стъкло и каза:
— Виж какво, Хари, ние с теб сме приятели. Познаваме се от бог знае кога. Разбирам какво ти е, по не се дръж с мене като с враг. Говорих с Медоус за теб. Той е новият областен прокурор. Още не е сигурно, но може да те вземем при нас.
Погледнах го.
— Няма да работя за градската управа, та ако ще цял живот да стоя без работа.
— На Нина и беше много тежко — каза смутено Реник. — Тя…
— И на мен ми беше тежко, така че сме двама. Помощ не ми трябва. Това е!
— Е, добре! — Реник разпери безпомощно ръце. — Не си въобразявай, че не те разбирам, Хари. Сигурно и аз щях да съм озлобен като тебе, ако ме бяха натопили без вина, ама станалото станало. Трябва да помислиш за бъдещето си… и за бъдещето на Нина.
— Че за какво друго съм мислил според теб през цялото време в килията? — Вперих поглед навън — морето бе сиво в дъжда, вълните се разбиваха в дигата. — Да, озлобен съм, и още как. Имах достатъчно време да разбера какъв глупак съм бил. Трябваше да взема десетте хиляди долара, дето ми ги предлагаше началникът на полицията, и да си затварям устата. Е, в затвора научих нещо, втори път няма да се мина така.
— Сега само се надуваш — сърдито рече Реник. — Знаеш, че постъпи правилно. Просто не ти провървя. Ако беше взел подкупа на оня мръсник, нямаше да можеш да се понасяш, знаеш си го.
— Така ли? Да не мислиш, че сега ми е много приятно да се понасям? Ако прекараш три години и половина в килията заедно с един, дето е изнасилвал деца, и с двама главорези, от чиито навици можеш да си изповърнеш червата, вече не си същият. Ако бях взел подкупа, сега поне нямаше да съм бивш затворник без работа. Сигурно щях да имам кола като твоята.
Реник се размърда смутено.
— Не говори така, Хари. Страхувам се за тебе. За бога, овладей се преди срещата с Нина.
— Защо не си гледаш работата? — озъбих се аз. — Нина ми е жена. Взела ме е и за добро, и за зло. Я ме остави сам да се грижа за нея.
— Мисля, че сгреши, Хари, като не я пусна да дойде на делото, нито да те види в затвора или да ти пише. Знаеш не по-зле от мене, че тя искаше да споделите всичко, а ти я превърна в страничен наблюдател.
Стиснах юмруци и продължих да гледам прогизналия морски бряг.
— Знаех какво върша. Да не мислиш, че исках ония лешояди да я снимат в съда? Или да ме види зад решетките в раирана пижама? Да не мислиш, че исках оня мръсник, надзирателят, да чете писмата и преди мене? Нямаше какво да я намесвам в тая работа, само защото съм глупак.
— Сбърка, Хари. Не ти ли е идвало наум, че тя искаше да бъде с тебе? — каза нетърпеливо Реник. — Едва я предумах да не идва с мен тази сутрин.
Наближавахме Палм Бей — богаташкия квартал на Палм Сити. Дългата редица луксозни вили стоеше самотно в проливния дъжд. Брегът бе пуст. Кадилаците, ролсовете и бентлитата бяха паркирани пред разкошните хотели.
Някога Палм Бей беше моята ловна област. Колко далечно ми се виждаше времето, когато водех клюкарската рубрика на „Хералд“ — вестника с най-голям тираж в Калифорния. А моята рубрика излизаше и
