— Наистина ли? — попита. — Е, добре, щом така твърди.
Стоях като истукан. Устата ми бе така пресъхнала, че нямаше да мога да проговоря дори да знаех какво да кажа.
— Има ли нещо ценно в чантата ви, госпожо? — попита барманът.
— Ах, да. Как можах да я забравя!
Гласът й беше ясен, суров. Объркано се питах дали очите й зад слънчевите очила също гледат сурово.
— Не е ли по-добре да проверите дали не липсва нещо? — продължи той.
— Да, прав сте.
Попитах се дали едно бързо кроше ще ме спаси от това положение. Реших, че няма да стане. Барманът приличаше на човек, който навремето е понесъл доста крошета и те са му се отразили добре.
Жената мина покрай мене, влезе в кабината и си взе чантата.
Докато я наблюдавах, сърцето ми почти беше спряло. Излезе, отвори чантата си и погледна в нея. Тънките й пръсти със сребрист лак на ноктите прехвърляха съдържанието, а лицето й остана безизразно.
Барманът дишаше тежко. Поглеждаше ту нея, ту мене.
Жената вдигна очи.
Ето, сега, помислих си аз. След половин час съм в затвора.
— Не, нищо не липсва — каза тя. После бавно извърна глава и ме погледна право в очите. — Благодаря ви, че ми я пазихте. Какво да се прави, много съм небрежна.
Аз мълчах.
Барманът сияеше.
— Всичко наред ли е, госпожо?
— Да, благодаря ви. Мисля, че можем да се почерпим по този случай. — Тя погледна към мене. Кръглите зелени стъкла нищо не ми говореха.
— Може ли да ви почерпя една чашка, мистър Барбър?
Значи ми знаеше името. Не бях чак толкова изненадан. В деня на излизането ми от затвора „Хералд“ помести моята снимка и съобщение, че съм освободен, след като съм излежал четиригодишна присъда за убийство. Не бяха пропуснали да споменат, че съм извършил престъплението в пияно състояние. Снимката беше хубава и бе сложена на първа страница, та нямаше как някой читател да я пропусне. Такъв сладък номер само Къбит можеше да измисли.
Стоманените нотки в гласа й ми подсказаха, че е по-здравословно да приема поканата, затова казах:
— Е, нямаше нужда, но все пак благодаря. Тя се обърна към бармана.
— Два пъти уиски със сода и много лед.
Жената мина покрай него и седна на масата, на която бях седял преди малко.
Настаних се срещу нея.
Тя отвори чантата, извади златната табакера и ми предложи цигара.
Взех една. И тя си взе. Запали ми със златната запалка, после на себе си; до това време барманът успя да се появи с две чаши уиски. Остави ги на масата и си тръгна.
— Как се чувствате на свобода, мистър Барбър? — попита тя, като изпускаше дим през ноздрите си.
— Добре.
— Виждам, че вече не сте репортер.
— Не съм.
Наклони чашата си и кубчетата лед звъннаха, а тя я погледна така, сякаш я интересуваше повече от мен.
— Често съм ви виждала да влизате тук — махна със сребристите си нокти към прозореца. — Имам малка вила отсреща.
— Блазе ви.
Тя взе чашата си и отпи от уискито.
— Тези чести посещения на бара не означават ли, че още не сте си намерили работа?
— Да.
— Има ли надежда да намерите нещо?
— Да.
— Сигурно никак не е лесно.
— Да.
— Какво ще кажете, ако ви предложа работа?
Намръщих се.
— Не ви разбирам. Работа ли ми предлагате?
— Възможно е. Това интересува ли ви?
Посегнах към чашата, после се отказах. Бях пил повече, отколкото трябва.
— Каква е работата?
— Много добре платена, много поверителна, свързана с малък риск. Това смущава ли ви?
— Да не би да става въпрос за нещо незаконно?
— А не… не е незаконно… нищо подобно.
— Не разбирам. А откъде идва рискът? Готов съм да върша всякаква работа, стига да знам каква точно.
— Разбирам ви — тя отново отпи от чашата си. — Но вие не пиете, мистър Барбър.
— Знам. Каква е работата?
— Разполагам с много малко време в момента, а и мястото не е подходящо за обсъждане на поверителни въпроси, нали така? Нека ви се обадя по телефона. Може да се срещнем на някое по-удобно място.
— Номера ми го има в телефонния указател.
— Тогава ще ви позвъня. Може би утре. Ще си бъдете ли вкъщи?
— Ще внимавам да не забравя.
— Аз ще платя. — Тя отвори чантата, после се намръщи. — О, бях забравила.
— Аз не съм забравил.
Извадих пачката от джоба си и я пуснах в скута й.
— Благодаря.
Жената извади пет долара изпод горните петдесет, сложи ги на масата, после постави пачката в чантата си, затвори я и се изправи.
Аз също станах.
— До утре, мистър Барбър.
Обърна се и напусна бара. Наблюдавах пищната, сладострастна извивка на бедрата й, докато пресичаше улицата. Отидох до вратата и видях как се приближи до паркираните коли. Качи се в един сребристосив ролсройс и замина, като ме остави да зяпам след нея, но не бях чак толкова стреснат, че да не запомня номера на колата.
Върнах се на масата и седнах. Коленете ми трепереха. Пийнах от уискито и запалих цигара.
Барманът дойде и прибра петдоларовата банкнота.
— Бива си я — каза той. — Май е тъпкана с пари. Как се разбрахте? Получи ли възнаграждение?
Изгледах го продължително, станах и излязох. Само за сведение ще спомена, че повече не стъпих там. Дори когато минавах наблизо, видът на този бар извикваше у мен някакво студено, неприятно усещане.
На отсрещния тротоар се намираше местният клон на Автомобилната инспекция. Служителят ми беше добре познат от времето, когато работех за „Хералд“. Казваше се Ед Маршал. Пресякох улицата и влязох при него.
Той седеше зад бюрото и четеше вестник.
— Ах, боже, господи! — извика и се изправи на крака. — Как си, Хари?
Казах, че съм добре и си стиснахме ръцете. Бях доволен от посрещането — повечето от така наречените ми приятели ме отрязваха, щом ги потърсех, но Маршал беше свястно момче, винаги се бяхме
