— Искам да наемете едно от тях, последното отляво. Довечера в девет ще се срещнем там.
— Ще наема бунгалото и ще ви чакам.
Настъпи пауза, чуваше се как диша, после каза:
— Тогава довечера в девет — и затвори телефона.
Оставих слушалката и запалих цигара. Бях възбуден. Тази работа ме заинтригува. Малък риск. Щеше да ми бъде интересно да разбера какво иска. Сигурно бе загазила нещо — някой я изнудваше. Може би искаше да я отърва от нежелан любовник. Свих рамене. Нямаше смисъл да гадая.
Погледнах часовника. Единайсет и десет. Имах време да взема рейса за Ист Бийч, да наема бунгало и да се върна преди Нина.
Пристигнах там. Бунгалата даваше Бил Холдън — едър мускулест дебелак, който изпълняваше ролята на спасител и на прислужник.
Бунгалата бяха от луксозните. Там можеше да преспиш, ако искаш. Бяха построени в дълга редица, с изглед към морето; виждаше се, че повечето са заети по това време.
Холдън ме познаваше и като ме видя, се усмихна.
— Здравейте, мистър Барбър;. Радвам се да ви видя.
— Благодаря — стиснах му ръката. — Искам да наема едно бунгало. Последното отляво. Ще ми трябва довечера към девет. Ще стане ли?
— В осем затваряме, мистър Барбър — каза той. — Няма да има никой после, но ще си получите бунгалото. Тази седмица нямам клиенти с преспиване, затова искам да се прибера. Съгласен?
— Добре. Оставете ключа под изтривалката. Утре ще се разплатим.
— Както кажете, мистър Барбър.
Хвърлих поглед на претъпкания плаж. Пясъкът бе покрит с полуголи тела.
— Изглежда, добре печелите — казах аз.
— Преживявам някак, макар че този сезон работите не вървят както трябва. Не наемат вили за през нощта. Ако не потръгне, ще се откажа. Какъв смисъл да вися тук след осем, като нямам клиенти. А вие как я карате, мистър Барбър?
— Не се оплаквам. Е, довечера съм тук. Ще се видим утре сутринта.
На път за вкъщи си напрягах мозъка да измисля какво да кажа на Нина. Трябваше да й обясня защо ще отсъствам цяла нощ. Накрая реших да й кажа, че работя за Ед Маршал — нощна проверка на колите.
Като видях колко е доволна от това, аз се почувствувах като подлец.
— По-добре да изкарвам по петдесет на седмица, отколкото да си клатя по цял ден краката.
В осем и половина вечерта излязох от къщи и отидох в гаража. Имахме един допотопен пакард, който едва креташе. С безкрайно търпение запалих мотора и през цялото време си повтарях, че ако от тази работа паднат пари, най-напред ще си купя нова кола.
В девет без три минути пристигнах в Ист Бийч. Наоколо беше пусто. Намерих ключа под изтривалката и отключих вратата на бунгалото.
Състоеше се от всекидневна, спалня, баня с душ и кухненски бокс. Имаше климатична инсталация, телевизор, радиоапарат, телефон и барче. Дори видях бутилка уиски и газирана вода на полицата зад барчето. Всичко беше последна дума на разкоша.
Изключих климатичната инсталация и отворих прозорците и вратата. Излязох на верандата и седнах в един от плетените шезлонги.
Наоколо бе тихо и пусто. Чуваше се само лекият плисък на морските вълни. Бях доста напрегнат, питах се какво ли ще иска тази жена от мене, колко ли ще ми плати.
Чаках двайсет и пет минути. Точно когато взех да си мисля, че няма да дойде, тя изникна пред мен в тъмнината. Не бях я видял да се задава. Седях си и тъкмо се готвех да запаля третата цигара, когато усетих наблизо някакво движение. Вдигнах глава и тя беше до мене, съвсем близо.
— Добър вечер, мистър Барбър — каза жената и преди да успея да помръдна, седна в най-близкия шезлонг.
Почти не я виждах. Копринената кърпа на главата й закриваше отчасти и лицето. Носеше тъмночервена лятна рокля. На дясната й ръка имаше тежка златна гривна.
— Знам доста неща за вас — започна тя. — Човек, който отказва десет хиляди долара подкуп и казва „не“ на гангстерите, трябва да има самообладание. Такъв мъж ми трябва.
Аз мълчах.
Тя запали цигара. Усетих, че ме наблюдава. Седеше в сянка. Искаше ми се да видя очите й.
— Вие не се страхувате от риска, нали, мистър Барбър?
— Мислите ли?
— Когато взехте моите пари, рискувахте да попаднете в затвора поне за шест години.
— Бях пиян.
— Имате ли желание да рискувате отново?
— Зависи от сумата — отвърнах. — Трябват ми пари. Признавам. Трябват ми, нуждая се от тях, имам желание да ги спечеля, но големи суми, а не някакви си жалки монети.
— Ако ми свършите работа, ще ви платя петдесет хиляди долара.
Сякаш ме пронизаха в сърцето.
— Петдесет хиляди. Петдесет хиляди долара ли казахте?
— Да. Това са много пари, нали? Толкова ще ви платя, ако ми свършите работа.
Бавно си поех дъх.
Петдесет хиляди долара! Сърцето ми заби лудо при мисълта за толкова много нари.
— И какво трябва да направя?
— Вие май се заинтересувахте, мистър Барбър. Бихте ли рискували за такава сума?
— И още как.
Вече си мислех какво ще правя с толкова пари. Можехме да напуснем Палм Сити. Да заминем някъде и да започнем всичко отново.
— Преди да продължим, мистър Барбър, май ще е по-честно да ви кажа, че не притежавам никакви пари освен издръжката, която ми дава моят съпруг. Той смята, че ние с дъщеря му можем да живеем с тази издръжка. Вярно, парите не са малко и за разумни хора това е щедра сума, но по една случайност ние с моята заварена дъщеря не спадаме към разумните хора.
— Като нямате пари, защо ми предлагате петдесет хиляди долара? — попитах ядосано.
— Мога да ви кажа как да ги спечелите. И двамата се гледахме втренчено.
— Хайде, кажете ми как да ги спечеля.
— Ние с моята заварена дъщеря се нуждаем от четиристотин и петдесет хиляди долара. Трябва да ги имаме до две седмици. Надявам се, че ще ни помогнете да ги получим и ако ни помогнете, ще ви платим за това петдесет хиляди долара.
Огледах я хубавичко и реших, че не е луда. Тъкмо обратното, не бях виждал друга жена, която да изглежда по-нормална.
— И какво трябва да направя? Но тя не искаше да избързва.
— Моят мъж, разбира се, би могъл лесно да ни даде парите. Но той естествено ще иска да знае за какво ни е такава голяма сума, а ние не можем да му кажем. — Тя млъкна, за да изгаси цигарата. — Но с ваша помощ ще вземем парите от него, без да отговаряме на неудобни въпроси.
Първоначалното ми вълнение започна да се изпарява. Това ми приличаше на измама. Бях нащрек.
— За какво са ви толкова пари? — попитах.
— Бяхте достатъчно умен да откриете коя съм.
— Това и малолетен идиот може да разбере. Ако искате да останете анонимна, не карайте тоя ролс- ройс. Да не би някой да ви изнудва?
— Не е ваша работа. Наумила съм си да имам тези пари, но ми трябва вашата помощ и за това ще ви плати петдесет хиляди долара.
— Които не притежавате.
— Но с ваша помощ ще ги имам.
Тази работа ми харесваше все по-малко.
— Да говорим по същество. Какъв е вашият план?
