разбирали.
Седнах на ръба на бюрото и му предложих цигара.
— Отказах ги — поклати той глава. — Ракът на белите дробове е страшна работа. Как се чувстваш на свобода?
— Добре. С всичко се свиква, дори с живота на свобода.
Побъбрихме десетина минути, после стигнах до истинската причина, която ме бе довела при него.
— Ед, кажи ми кой е собственикът на сиво-черния ролс. Номерът му е АХ1.
— Колата на мистър Малру.
— Така ли? Това ли е номерът?
— Да. Страхотна кола.
Изведнъж загрях.
— Да не искаш да кажеш, че е на Феликс Малру? — възкликнах, втренчил поглед в него.
— Ами да, неговата.
— Че той в Палм Бей ли е? Мислех, че живее в Париж.
— Преди две години си купи тук място. Идва по здравословни причини.
Едва сега усетих, че сърцето ми бис до пръсване, беше ми трудно да запазя спокойствие.
— За един и същи човек ли говорим? За милионера Малру, производителя на цинк и мед? Трябва да е един от най-богатите хора в света.
Маршал кимна.
— Да. Както чувам, бил много болен, за нищо на света не бих си сменил мястото с него.
— Какво му е?
Маршал се намръщи.
— Рак на белите дробове. Никой не може да му помогне.
Погледнах цигарата си и я изгасих.
— Лоша работа. Значи си е купил място тука.
— Аха. Купил е Ист Шор — къщата на Айра Кранли. Всичко е преустроил. Чудесно разположение — собствено пристанище, плаж, плувен басейн и всичко останало.
Добре си спомнях къщата на Айра Кранли. Той притежаваше голямо нефтено находище и си бе построил къща в далечния край на залива. Беше изпаднал в големи финансови затруднения и трябваше да разпродаде всичко. Разпродажбата бе станала по времето, когато бях в затвора. Тогава не знаех кой е купувачът.
Запалих друга цигара, а мислите шеметно се въртяха в главата ми.
— Значи ролсът е негов?
— Това е една от десетината коли, които притежава.
— Един път кола. Де да беше моя.
Маршал кимна с оплешивялата си глава.
— И аз казвам същото.
— А коя е жената, дето я кара? Не можах да я видя добре. Брюнетка с големи слънчеви очила.
— Това е мисис Малру.
— Жена му? Не ми се видя стара… Най-много да е на трийсет и две-три години. Малру трябва да е в напреднала възраст. Още в детските си години съм слушал за него. Сигурно наближава седемдесетте, ако не и повече.
— Горе-долу толкова. Ожени се повторно за някаква жена, по която се увлякъл в Париж. Забравих каква беше, кинозвезда или нещо подобно. В „Хералд“ писаха доста за нея.
— А какво стана с първата му жена?
— Загина при автомобилна злополука преди три години.
— Значи Малру е тук по здравословни причини?
— Точно така. На жена му и дъщеря му им харесва в Калифорния, пък и за здравето му е добре. Така казват лекарите, но както чувам, вече нищо не може да му помогне.
— Значи има дъщери?
Маршал щракна с пръсти, после вдигна предупредително показалец.
— Има, разбира се. От първата си жена. Още е дете, само на осемнайсет, ама е сладка. Той ми намигна. — Предпочитам нея пред ролса.
— Ей, полека! Мислех, че си порядъчен съпруг.
— Такъв съм си, но трябва да видиш Одет Малру. И труп ще я пожелае.
— Стига да не му се прииска нещо повече — казах аз и се смъкнах от бюрото. — Най-добре да тръгвам вече. И без това закъснях.
— Защо се интересуваш от Малру, Хари?
— Нали ме познаваш, видях жена му и колата. Чисто любопитство.
Разбрах, че не ми повярва, но не настоя повече.
— Ако случайно ти трябва временна работа, Хари — рече смутено, — от утре наемаме хора да броят колите. Петдесет на седмица, за десет дена. Става ли?
И секунда не се колебах.
— Много мило от твоя страна, Ед, но вече имам нещо предвид. — Усмихнах се. — Все пак благодаря.
В рейса, на път за вкъщи, прехвърлих в ума си всички сведения, получени от Маршал. Бях развълнуван.
Жената на един от най-големите богаташи в света ми предлагаше работа. Нямаше съмнение. Тя щеше да ми се обади на другия ден. Малък риск, беше казала. Е, добре, нямах нищо против риска, стига да паднеха добри пари, както и очаквах.
Докато рейсът се носеше по крайбрежното шосе, аз тихичко си подсвирквах.
Това ми се случваше за пръв път след излизането от затвора.
Животът отново се пробуждаше в мен.
II
На следващата сутрин, малко след девет часа, отидох в редакцията на „Хералд“.
Нина ми беше казала, че има да предава готова керамика и няма да се върне преди обяд. Това бе удобно за мен. Ако жената на Малру се обадеше, щях да бъда сам вкъщи. Нямах намерение да казвам на Нина какво се е случило, докато не разберях каква точно ще е работата.
Влязох в справочния отдел на вестника. Там работеха две момичета. За пръв път ги виждах, а и те не ме познаваха. Помолих едното да ми даде всички януарски броеве на „Хералд“ отпреди две години.
Не ми трябваше много време да открия сведенията, които търсех. Научих, че Феликс Малру се оженил за Рея Пасари пет месеца след смъртта на първата си жена. Рея Пасари била статистка в парижкото бар вариете „Лидо“. След бурно ухажване, което траяло само една седмица, той й предложил брак и тя приела. Било ясно, че не желае него, а парите му.
Прибрах се вкъщи и седнах да чакам. Точно в единайсет часа иззвъня телефонът. Знаех кой ос обажда още преди да вдигна слушалката. Сърцето ми биеше силно, а ръката ми трепереше, когато посегнах към слушалката.
— Мистър Барбър?
Нямаше как да сбъркам този ясен, суров глас.
— Да.
— Вчера се запознахме.
Реших, че сега е моментът да й погодя номер.
— Да, разбира се, мисис Малру, в бара на Джо.
Добре го дадох. Последва пауза. Не съм много сигурен, но ми се стори, че тя шумно си пое дъх, а може и да съм си въобразил.
— Знаете ли къде са бунгалата на Ист Бийч? — попита тя.
— Да.
