в стотина второстепенни вестничета. Печелех добри пари. Живеех добре и обичах работата си. По-късно се ожених за Нина и купих едноетажната къща в покрайнините на Палм Бей — тя стана нашият дом. Работите ми вървяха добре и изглеждаше, че това ще трае цял живот, но една нощ в хотел „Бийч“ случайно дочух част от разговор между двама непознати, които се бяха натряскали и без всякаква предпазливост говореха на висок глас.
Тези няколко думи ме насочиха към нещо, което се оказа избухливо и опасно като изригващ вулкан. След два месеца на търпение и тайни проучвания узнах цялата история. Тази история щеше да гърми със седмици от първата страница на „Хералд“.
Една чикагска банда се канеше да завладее Палм Сити. Смятаха да подредят града с игрални автомати, публични домове и всички останали атрибути на организирания порок. Месечната печалба се изчисляваше на два и половина милиона долара.
Когато си изясних фактите, помислих, че в тая банда всички са луди. Не можех да повярвам, че просто ще пристигнат в града и ще го завладеят, когато и както си пожелаят. Тогава получих сведения от първа ръка, че началникът на полицията и пет-шест други отговорни служители от градската управа били подкупени, за да осигурят на бандата необходимата подкрепа.
Тогава направих най-голямата си грешка — опитах се сам да продължа разследването. Исках само аз да съм автор на сензацията и чак когато получих всички доказателства и направих черновата на статиите, които щях да пусна, отидох при Дж. Матю Къбит, моя началник, собственика на „Хералд“.
Казах му какво се готви, а той ме слушаше; изпитото му лице бе сиво и безизразно.
Като свърших, Къбит заяви, че иска да провери фактите. Трябваше да се досетя какво става — имаше някаква студенина в държането му и странна липса на ентусиазъм. Макар че бях ровил надълбоко и бях убедил доста хора да проговорят, това явно не беше достатъчно. Бандата бе купила „Хералд“. И през ум не ми мина тази възможност. По-късно научих, че обещали на Къбит място в сената, ако играе с тях; изкушението трябва да е било много голямо за този алчен, амбициозен собственик на вестник.
Той ми поиска всички сведения, за да ги провери. Като се връщах у дома да взема досието, спря ме полицейска кола.
Казаха, че началникът искал да ме види. Придружиха ме до управлението, където имах разговор с него.
Той беше груб, прям човек и дори не се опита да увърта. Сложи на бюрото си десет хиляди, долара в нови шумолящи банкноти. Да разменим банкнотите за досието и да забравим разследването. Бива ли?
Като оставим настрана факта, че никога не бях вземал подкуп и нямах намерение точно сега да започвам, аз бях сигурен, че покрай историята, която се готвех да опиша, името ми със седмици щеше да гърми от първите страници на вестниците и това щеше да издигне репутацията ми сред журналистите. Станах, излязох и се насадих право на белята.
Предадях досието на Къбит и му казах за подкупа, предложен ми от началника на полицията. Той впери в мен лицемерен поглед, кимна и ми рече да бъда у тях в десет и половина вечерта. Дотогава щял да има време да провери моите разкрития и да реши кой е най-добрият начин да се справим с положението. Сигурно е изгорил досието. Повече не го видях.
Нина знаеше за разследването от самото начало. Тя се изплаши до смърт, като разбра какъв динамит държа в ръцете си, но си даваше сметка, че това е големият шанс в живота ми и беше с мен.
Малко преди десет часа тръгнах за срещата с Къбит. Нина ме изпрати, до колата и тогава видях колко е изплашена: И аз бях неспокоен, но имах доверие в Къбит. Домът му беше в Палм Бей и трябваше да мина по един съвсем безлюден участък от пътя. Там именно се насадих на белята.
Една полицейска кола ме настигна с голяма скорост и ме блъсна отстрани. Намерението им вероятно беше да избутат колата ми от пътя и да се преобърна в морето. Ала ме удариха прекалено силно и кормилото счупи ребрата на полицая, който шофираше. Неговият придружител се пораздруса, но не беше ранен. Той ме арестува за непозволена скорост. Знаех, че всичко е нагласено, но нищо не можех да направя. След няколко минути пристигна още една полицейска кола; зад кормилото беше сержант Бейлис от отдел „Убийства“. Никой не си даде труд да го запита какво търси на този безлюден път. Той взе работата в свои ръце. Раненото ченге светкавично замина за болницата, а мен поведоха към полицейското управление.
По пътя Бейлис изведнъж нареди на шофьора да спре. Бяхме на една тъмна, пуста улица. Каза ми да сляза от колата. Шофьорът също слезе, сграбчи ме изотзад и ми стисна здраво ръцете. Бейлис извади от жабката бутилка уиски, напълни си устата и ми напръска лицето и ризата. После измъкна отнякъде гумена палка и ме удари по главата.
Дойдох на себе си в килията и от този момент бях загубен. Раненото ченге умря. За предумишлено убийство ми тръшнаха четири години. Моят адвокат се бореше като тигър, но не постигна нищо. Представи доказателства, че това е заговор срещу мен, но те бяха отхвърлени набързо. Къбит заяви под клетва, че не е получавал никакво досие и че се готвел да се отърве от мене, защото съм бил не само журналист без бъдеще, но и прикрит пияница.
Докато излежавах присъдата, непрекъснато си повтарях какъв глупак съм бил. Казвах си, че трябва да съм бил луд, щом съм се опитвал да се опълча сам срещу управата на града.
С нищо не ми помогна това, че по-късно началникът на полицията бе принуден да подаде оставка и че градската управа беше прочистена от горе до долу. Заради намеците, които моят адвокат бе пуснал тук-там, се състояло разследване и чикагската банда решила да се настани другаде, но на мен това не ми помогна.
Четиригодишната присъда за убийство на полицай при автомобилна катастрофа, и то в пияно състояние, си важеше и никой нищо не можеше да направи.
А сега, след три години и половина в затворническата килия, бях отново свободен. Бях журналист без друга квалификация. Къбит ме беше сложил в черния списък и това значеше, че никой вестник няма да ми даде работа. Трябваше да се захвана с нещо ново. Нямах представа какво ще работя. Макар че печелех добре, винаги бях харчил на поразия. Почти нищо не бях оставил на Нина, преди да вляза в затвора. Едва ли беше останало нещо от спестяванията ни. Притеснявах се до полуда за нея, но бях и твърде инат и глупав, та настоявах пред моя адвокат тя да не ми пише. Мисълта, че онзи дебел садист, надзирателят, ще чете писмата й преди мен, беше просто непоносима. Попитах Реник:
— Как я караше тя? Как е Нина?
— Добре е — отвърна той. — Не си се съмнявал в това, нали? Откри, че има талант. Занимава се с изкуство. Декорира керамични съдове и изкарва доста добри пари.
Буикът зави по нашата улица.
При вида на моя дом нещо ме стисна за гърлото. Познатата улица беше пуста. Дъждът се лееше на сиви струи, които отскачаха от тротоара и от шосето.
Реник спря пред входната врата.
— Ще се видим пак — подаде ми той ръка. — Ти си човек с късмет, Хари. Де и мен да ме чакаше такава жена като Нина.
Излязох от колата. Без да го погледна, тръгнах по познатата пътека. Вратата на къщата се разтвори и на прага се появи Нина.
II
Една седмица след излизането ми от затвора внезапно се събудих в шест и половина сутринта. Сънувах, че съм пак в килията и ми трябваха една-две минути, да проумея, че лежа в собствената си спалня и Нина спи до мен.
Лежах по гръб, вперил поглед в тавана, и отново и отново се питах как ще си изкарвам прехраната — въпрос, който непрекъснато си бях задавал през последните седем дни. Бях опитал вече да се върна към журналистиката. Както очаквах, за мен там нямаше място. Влиянието на Къбит проникваше навсякъде като пипалата на октопод. Даже в местното вестниче ги беше страх да чуят за мене.
Нямаше какво друго да върша. Писането бе моята професия, но аз не бях писател. Бях репортер. Трябваха ми факти, за да представя добър материал. Бях загубен без възможностите, които можеше да ми даде само някой вестник.
