— Имам работа с мис Дру — отговорих търпеливо — Важна работа.
— Кой сте вие?
— Името ми е Вик Малой. Стар приятел съм на Джанет Кросби.
Изведнъж едно мускулче на горната й устна се сви конвулсивно, иначе друга реакция нямаше.
— И какво?
— Това прави ли ви мис Дру или не?
— Да. За какво става дума?
— Надявах се, че можете да ми помогнете — казах, като опрях едната си ръка на стената и се облегнах на нея. — Истината е, че има неща около смъртта на мис Кросби, които не ме задоволяват.
В този момент в очите й се прокрадна предпазливост.
— Разправяте отдавнашна история, а? От доста време е мъртва. Както и да е, не знам нищо по въпроса.
— Там ли бяхте, когато почина?
Тя хвана вратата и я дръпна към себе си.
— Казах ви, че не знам нищо по въпроса и нямам достатъчно време, за да го губя за работи, които не ме засягат.
Вгледах се в твърдото, подозрително лице.
— Мис Дру, знаете ли кое нещо не предизвиква почти никакъв шум, но може да бъде чуто на миля разстояние? — попитах и й се усмихнах многозначително.
— Вие нещо да не сте луд?
— Някои хора го чуват и на две мили. Хайде, познайте.
Тя нетърпеливо повдигна яките си рамене.
— О’кей, казвайте — кое е то?
— Стодоларова банкнота, сгъната на две и прошумоляваща нежно между палеца и показалеца.
Мрачният поглед изчезна от лицето й. Очите й се отвориха малко по-широко.
— Приличам ли на човек, на който стодоларова банкнота би му свършила някаква работа? — попита тя презрително.
— Дори Пирпойнт Морган8 би могъл да оползотвори една стодоларова банкнота — отвърнах. — Все пак бих могъл да вдигна цената, ако имате нещо, което си струва да се купи.
Сякаш виждах как мозъкът й трескаво работи. Поне сега говорехме на един и същ език. Тя гледаше покрай мен надолу по пътеката към света на доларовите знаци и тайни. Изведнъж се усмихна — някак самодоволно, не на мен, а на мисълта, която й беше минала през главата.
— Какво ви кара да мислите, че има нещо нередно около смъртта й? — попита тя, запъвайки се, като от-ново премести погледа си върху мен.
— Не съм изказвал мисълта, че има нещо нередно. Казах, че не съм напълно спокоен. За мен въпросът ще остане отворен, докато не разговарям с хората, които са били при нея, когато е починала. Да сте забелязали, че има проблеми със сърцето?
— Много време мина оттогава, мистър — рече тя и се подсмихна самодоволно — Аз имам слаба памет за неща от тоя род. Може би, ако дойдете отново довечера към девет, ще имам време да си спомня, но няма смисъл да се връщате със сто долара. Сега съм голямо момиче и имам големи идеи.
— Колко големи? — попитах учтиво.
— Сякаш са повече като за пет по сто. Това би си струвало да си поразмърдам паметта — пет по сто, но не и за цент по-малко.
Замислих се над това.
— Довечера в девет? — попитах.
— Там някъде.
— Не бих искал да изхарча всичките тези пари без да съм сигурен, че информацията е важна.
— Ако успея да накарам паметта си да заработи — каза тя, — няма да е чудно, ако се окаже, че информацията е важна.
— Тогава до девет.
— Донесете парите със себе си, мистър. Трябва да са в брой.
— Разбира се. Да се надяваме, че това е начало на едно хубаво приятелство.
Тя ми хвърли продължителен, замислен поглед и после затвори вратата под носа ми. Бавно поех обратно по пътечката, прескочих вратичката и влезнах в буика.
Защо в девет? — чудех се, докато натисках стартера. Защо не сега? Разбира се, парите имаха нещо общо с това, но тя не би могла да знае, че не съм дошъл, натоварен с петстотин долара. Не попита. Тя беше една хитра и умна мадама: мадама, която знае всички отговори и може да сметне четири и четири по начин, че да получи девет. Подкарах буика надолу по пътя така, че след първите сто ярда9 стрелката за скоростта скочи на седемдесет мили10. В дъното на пътя натиснах спирачките, за да мога да взема завоя по Бийч Роуд и причиних на някакъв възрастен джентълмен, който се канеше да пресича, най-малкото три сърдечни страдания, овладях колата, която поднесе, и продължих, докато не съзрях едно магазинче. Свих към бордюра, спрях, претичах през тротоара, влезнах в магазинчето и после в телефонната кабина.
След миг Пола вдигна телефона.
— „Юнивърсъл Сървисиз“ слуша — рече тя с приятния си, любезен глас. — Добър вечер.
— А тук е старото ти приятелче Вик Малой, което се обажда от едно магазинче в Коръл Гейбълс. Мятай се на колата си, умнице, и карай насам с пълна газ. Ще си държим ръцете и ще правим любов. Как ти звучи тази перспектива?
Последва кратка пауза. Бих дал много, за да видя изражението й.
— Къде точно се намираш? — попита тя. Гласът й звучеше толкова спокойно, сякаш я бях попитал колко е часът.
— На Бийч Роуд. Идвай колкото можеш по-бързо — казах и затворих телефона.
Оставих буика пред магазина и отидох до ъгъла на Бийч Роуд. Оттам можех да виждам къщичката на Юдора Дру. Подпрях се на един електрически стълб и не откъсвах очи от вратичката на къщата.
Девет часа. Оставаха ми три часа чакане и ми се щеше да бях помолил Пола да ми донесе уиски и сандвич, за да убия времето дотогава.
През следващите двайсет минути стоях облегнат на стълба и нито за миг не отместих поглед от градинската вратичка. Никой не излезе. Никой не влезе. Няколко съмнителни типа се измъкнаха от близките къщурки и всеки си замина по пътя — кой пеша, кой с кола. Три момичета — и трите блондинки, и трите с резки гласове, се изсипаха от къщичката, съседна на тази на Юдора и се насочиха по посока към мен, като въртяха ханшовете си и отправяха многозначителни погледи на всичко, що беше в панталони. Като минаха покрай мен, те до една ме изгледаха, но аз продължих да се взирам в къщичката.
Хубаво кварталче, помислих си. Едва ли скулеста-та приятелка на мисис Бендикс би минала по този път.
Малката двуместна кола на Пола се зададе откъм Принсес Стрийт и се насочи към мен. Колата спря и вратата се отвори. Пола изглеждаше елегантна и някак си студена в сивия си костюм. Беше без шапка, кафявите й очи ме гледаха въпросително.
— Сега какво? — попита тя, когато приближих до нея.
— Карай бавно и внимателно до завоя и спри там. Къщата на Юдора Дру е оная бялосиня гадост отдясно — рекох и, докато колата потегляше, й обясних набързо какво се бе случило. — Предполагам, че би могла да влезе във връзка с някого — заключих, — Може и да греша, но мисля, че няма да е зле да я държим под око през следващите два часа. Единственият начин да наблюдаваме къщата, без да предизвикаме паника у съседите, е да си играем на влюбена двойка. Това е нещо, към което всички в този квартал се отнасят с разбиране.
— Жалко, че трябваше да избереш мен — отвърна Пола студено.
— Е, не бих могъл да избера Кермън — отговорих й малко кисело. — Ще ти кажа, че има момичета, дето биха литнали от щастие при такава възможност.
— Какво да ги правя като имат странни вкусове? — попита тя, спирайки при завоя. — Тук добре ли е?
