Скулестото момиче допълзя вътре.
— Къде работи в момента Джон Стивъис, скъпа? Скулестото момиче каза, че ще направи справка. След няколко минути то се върна и ни уведоми, че Стивънс работел за Грегъри Уейнрайт, Хилсайд, Джеферсън Авеню.
— Ами камериерката на Джанет? Тя къде е сега? — попитах.
Мисис Бендикс направи знак на скулестото момиче да излезе. Когато това стана, тя рече:
— Онази кучка? Тя вече не работи и не бих й намерила работа дори на колене да ми се моли.
— Какъв е случаят с нея? — попитах, като побутнах с надежда празната си чаша напред. — Хайде, бъди добра, Марта. Едно питие не е нищо за големи, силни момчета като нас с теб.
Мисис Бендикс изхихика, измъкна отново бутилката и наля.
— Та какъв е случаят с нея? — повторих въпроса си, след като се чукнахме.
— Не е свясна — отвърна мисис Бендикс и се намръщи. — Само една дяволска, мързелива готованка.
— Не сме се криво разбрали, нали? Говоря за личната камериерка на Джанет Кросби.
— Аз също — отвърна мисис Бендикс и сложи още три зърна кафе в устата си. — Юдора Дру. Така се казва. Побъркала се е. Трябваше ми добра камериерка за мисис Рандолф Плейфеър. Направих си труда да се свържа с Дру, за да й съобщя, че мога да й осигуря работа. Тя ми отвърна да ходя да се завра в помийната яма. Хубав начин за общуване, няма що. Рече, че нямала намерение повече да върши каквато и да била работа и че ако една помийна яма не ми бъдела достатъчна, всеки щял да ми изрови друга, стига да му кажела, че ще е за мен. — Мисис Бендикс се замисли мрачно над обидата. — Едно време смятах, че е добро, умно момиче. Излиза, че след като не можеш да им вярваш, е по-добре да ги изхвърлиш, не е ли така? Хващам се на бас, че някой мъж я издържа. Има къщичка в Коръл Гейбълс и живее нашироко.
— Къде е Коръл Гейбълс?
— На Маунт Верд Авеню. Интересува ли те?
— Може би. Какво стана с останалата част от персонала?
— Намерих им работа. Мога да ти дам адресите, ако искаш.
Довърших си питието.
— Възможно е да ми потрябват. Ще ти се обадя. Колко време след смъртта на Джанет беше уволнена тая Дру?
— На следващия ден. Целият персонал трябваше да си отиде преди погребението.
Сдъвках едно зрънце кафе.
— Казаха ли някаква причина?
— Морийн Кросби замина за няколко месеца. Къщата беше затворена.
— Обикновено човек не уволнява целия персонал когато заминава, нали?
— Обикновено не.
— Кажи ми нещо повече за тази Дру.
— Ама че неща те интересуват — въздъхна мисис Бендикс. — Дай ми тая чаша, освен ако не ти се пие още.
Отвърнах, че не ми се пие и я видях да скрива уискито и двете чаши. После натисна звънеца на бюрото си.
Скулестото момиче влезе и отново й се усмихна срамежливо.
— Изрови картончето на Юдора Дру, скъпа — нареди мисис Бендикс. — Искам да му хвърля един поглед.
Скулестото момиче се върна след малко с картончето и го подаде на мисис Бендикс, тъй както някое младо девойче би дало китка на Франк Синатра.
Когато то излезе, мисис Бендикс каза:
— Не знам дали точно това е, което искащ. Възраст: двадесет и девет. Домашен адрес: 2243 Келси Стрийт, Кармил. Три години при мисис Франклин Ламбърт. Отлични препоръки. Лична камериерка на Джанет Кросби от юли 1943-та. Върши ли ти някаква работа?
Вдигнах рамене.
— Не знам. Може би. Мисля, че ще е по-добре да отида да поговоря с нея. Какво те кара да смяташ, че живее с мъж?
— Че откъде иначе намира пари? Не работи. Или има мъж, или много мъже.
— Джанет Кросби може да й е оставила наследство.
Мисис Бендикс повдигна рунтавите си вежди. — Не ми е идвало наум за такава възможност. Би могла, разбира се. Да, като се замисли човек, в това може и да е отговорът.
— Е, добре — рекох, като се изправих. — Благодаря за питиетата. За разнообразие мини някой път да ни видиш. И ние имаме поркане.
— Няма да стане — твърдо отсече мисис Бендикс. — Оная Бенсинджър не ме одобрява. Мога да го прочета по очите й.
Подсмихвах се.
— Тя и мен не одобрява, но не позволявам това да ме разстройва. Не трябва да разстройва и теб.
— Не ме разстройва. И не се прави на дете, Вик. Това момиче е влюбено в тебе.
Замислих се над думите й, после поклатих глава.
— Грешиш. В никого не е влюбена. Тя не е от тоя тип хора, дето се влюбват.
Мисис Бендикс сви устни и издаде силен, груб звук.
VI
Коръл Гейбълс е задънено кварталче в Оркид Сити — едно малко градче от съборетини, израснало около пристанището, където процъфтяваха търговията с гъби и морски животни, пазарчетата и ходенето по кръчмите, както и неопределен брой съмнителни типове. По-голямата част от онзи край на Коръл Гейбълс, който гледа към водата, е зает от бар „Делмонико“, най-престъпното място по цялото крайбрежие, където три четири сбивания на нощ са съвсем в реда на нещата и където жените са много често по-груби от мъжете.
Маунт Верд Авеню се намира в задната част на Коръл Гейбълс: широк, безличен път, от двете страни на който са нанизани подобни на колиби къщи, придържащи се по-малко или повече към един и същ образец. Като място за живеене то е може би една стъпка по-високо от Коръл Гейбълс, но това не е кой знае колко. По-голямата част от подобните на колиби къщи са населени с професионални комарджии, леки жени, наперени бандити, които се шляят покрай брега през деня и си въртят бизнеса по тъмно, и от букмейкъри и техните мацки. Единствената двуетажна къща край пътя принадлежи на Джо Бегило, собственик на погребално бюро и балсаматор, който също така прави и ковчези, аборти и помага на ранени от нож и от куршуми.
Продължих по пътя, докато не стигнах до къщичката на Юдора Дру, която се намираше на около три пресечки надолу по пътя, вдясно. Тя беше бялосиня, петстайна, с градина, която се състоеше от полянка, достатъчно голяма за игра на халма7, и от две доста измъчени хортензии, поставени в саксии от двете страни на входната врата.
Прескочих ниската дървена вратичка на оградата и почуках с малкото медно чукче, което не беше почиствано от месеци.
Минаха около десет секунди, не повече, и вратата на къщата се отвори. Набита млада жена със сивозелени панталони, с бяла копринена риза и с тъмна, вдигната нагоре коса, ме огледа подозрително с леко кръвясалите си очи. Човек не би я нарекъл красавица, но в нея имаше нещо животинско, което би накарало всеки мъж да я погледне втори път, а някой дори и трети път.
Преди да успея да отворя уста, тя каза с глас, малко по-мелодичен от хвърлена надолу консервна кутия, но само малко по-мелодичен:
— Спести си думите, ако си дошъл да продаващ нещо. Никога не купувам по този начин.
— Би трябвало да напишете това на градинската вратичка — отвърнах бодро. — Помислете си само колко време ще ви спести. Вие мис Дру ли сте?
— Какво ви интересува коя съм?
