— Опасно е да се говорят подобни неща. Салзър не е ли дипломиран лекар?
— Не е. Кой получи парите от застраховката?
— Джанет, а след смъртта й — Морийн.
— Значи сега Морийн има милион и половина в брой, така ли?
— Да. Опитах се да убедя Джанет да вложи в нещо парите, но тя предпочете да ги остави в банката. Така преминаха към Морийн.
— Какво стана с тях? Още ли са в банката?
— Доколкото ми е известно. Нямам достъп до сметката й.
— А можете ли да получите?
Той ме гледа втренчено известно време.
— Бих могъл, но не знам дали искам.
— Ще е полезно да се разбере колко са останали. — Кимнах към писмото на Джанет върху бюрото. — Заради това с изнудването. Ако Франклин Лесуейс, следователят, и Брандън е трябвало да бъдат подкупени, възможно е да не са останали много. Бих се радвал, ако успеете да разберете.
— Добре, ще видя какво е възможно да се направи. — Той прокара замислено пръсти по устата си. — Предполагам, че бих могъл да предприема нещо срещу Салзър, ако онова, което твърдите е вярно. Засега обаче, дори да е нямал право да подписва смъртния акт, не горя от желание да се откривам. Не виждам някой да е проявил съмнения, че не с било нещастен случай. Застрахователната компания не предяви възражения.
— А как да предяви, щом като актът е минал през следователя и през Брандън. Какво ви е известно за Лесуейс?
Той направи гримаса.
— О, той е от онези, които могат да бъдат купени. Репутацията му е доста лоша.
— Добре ли познавахте Джанет Кросби?
Той поклати отрицателно глава.
— Срещал съм я два или три пъти — не повече.
— Правеше ли ви впечатление на човек с болно сърце?
— Не, но това не означава нищо. Много хора имат болно сърце. Не винаги им личи.
— Но те не играят тенис два дни преди да умрат, както е било с Джанет.
Виждах, че здпочва да се безпокои.
— За какво намеквате?
— За нищо. Само излагам един факт. Не съм много убеден, че е умряла от сърдечна болест.
Докато той ме гледаше втренчено, тишината в стаята бе достатъчно тежка, за да потопи боен кораб.
— Да не би да искате да кажете… — започна той и спря.
— Не още — отвърнах. — Но това е нещо, за което трябва да си имаме едно на ум.
Съзирах, че тази работа никак не му харесва.
— Да речем, че за момент оставим това настрана — продължих. — Нека се съсредоточим върху Морийн Кросби. От външния вид на къщата и от онова, което сестра Гърни ми каза, може да се предполага, че тя не живее в Крестуейс. Ако не е там, къде е?
— Да — съгласи се той. — Точно така.
— В санаториума на Салзър ли е? Хрумна ли ви, че може да е затворничка там?
Това го накара да се изопне като лък в стола си.
— Не сте ли отпуснали юздите на въображението си прекалено много? Та аз миналата седмица получих писмо от нея.
— Това още нищо не значи. Защо ви писа?
— Помолих я да подпише някои документи. Тя ми ги върна подписани, с приложена към тях бележка, в която ми благодари, че съм ги изпратил.
— От Крестуейс?
— Да. Посоченият адрес беше Крестуейс.
— Това също не доказва, че не е затворничка, нали? Не казвам, че е, но ето още едно нещо, което трябва да имаме наум.
— Можем много скоро да разберем дали е така — бързо рече той. — Ще й пиша и ще я помоля да се отбие при мен. Ще измисля някаква причина да говорим по работа.
— Да. Това е идея. Ще ме уведомите ли какво е станало? Може би няма да е зле да я проследя, когато си тръгва и да разбера къде ще отиде.
— Ще ви уведомя.
Надигнах се.
— Мисля, че това е горе-долу всичко. Няма да забравите да проверите състоянието на банковата й сметка, нали?
— Ще видя какво мога да направя. Внимавайте с тази работа, Малой. Не искам нищо прибързано. Разбрахте ли ме?
— Ще внимавам.
— Какво смятате да предприемете сега?
— Трябва да направя нещо за сестра Гърни. Това момиче ми харесваше. Ако все още е жива, възнамерявам да я намеря.
Когато си тръгвах, той вече не приличаше на статуя. Приличаше на много угрижен, много разтревожен адвокат на средна възраст. Това поне показваше, че е човешко същество.
II
Дежурният сержант ме уведоми, че Мифлин е свободен и мога да се кача горе. Той ме погледна с надежда в очите и аз разбрах, че очакваше да назова победителя в утрешните надбягвания, но си имах други неща наум.
Изкачих се по каменните стъпала. На площадката се натъкнах на червенокосия сержант Макгро.
— О-хо, отново Момчето-Чудо — подметна подигравателно той. — Какво те гризе този път?
Вгледах се в твърдите малки очички и онова, което видях там, не ми хареса. Беше човек, който би изпитвал удоволствие да причинява болка — едно от онези коравосърдечни ченгета, които биха се включили доброволно в акция за съкрушаване на нечия съпротива заради насладата от това.
— Нищо не ме гризе — отвърнах. — Но ако постоя достатъчно дълго край теб, може и това да стане.
— Умник, а? — той се захили, като ми показа дребните си жълти зъби. — Внимавай в картинката, Момче-Чудо. Наблюдаваме те.
— Поне засега не сте ме простреляли в главата — рекох, минах покрай него и поех по коридора към стаята на Мифлин.
Спрях, преди да почукам, и хвърлих поглед през рамо. Макгро все още стоеше в началото на стълбите и ме гледаше. На лицето му беше изписано изумление, отпуснатата му уста беше увиснала. Когато очите ни се срещнаха, той се завъртя и тръгна надолу по стълбите.
Когато влезнах в кабинета му, Мифлин вдигна поглед и се намръщи.
— Пак ти. За Бога, престани да идваш при мен непрекъснато. На Брандън това не му харесва.
Дръпнах един стол и седнах.
— Напомни ми да се разплача, когато имам време. Тук съм по служебна работа. Ако на Брандън това не му харесва, може да иде да се хвърли в океана.
— Каква работа? — попита Мифлин, като бутна назад стола си и положи големите си космати ръце върху бюрото.
— Една от сестрите, които се грижат за мис Кросби, е изчезнала — рекох. — Брандън би трябвало да се заинтересува, защото тя работи за Салзър.
— Изчезнала? — повтори Мифлин недоумяващо. — Какво искаш да кажеш с това „изчезнала“?
Разправих му как съм се отбил при сестра Гърни, как на вратата се е позвънило, как тя е отишла да
