— Може би сте чували за „Юнивърсъл Сървисиз“.
Да, чувал бил за „Юнивърсъл Сървисиз“.
— Аз ръководя организацията — казах. — Много важно за мен да поговоря с вас за Кросби.
— Не смятам, че имам право да обсъждам с вас бившия си работодател — отвърна студено той. — Съжалявам.
— Няма да ви заболи от това, което имам да ви кажа. След като ви обясня за какво става дума, може би ще склоните да ми доверите онова, което искам да знам. Ако ли не, нищо страшно няма да се е случило.
Този път паузата беше по-дълга.
— Добре, мога да се срещна с вас, но нищо не ви обещавам.
— Всичко е наред, мистър Стивънс. На ъгъла на „Джеферсън“ и „Фелмън“ има кафене. Можем да се срещнем там. По кое време ви е удобно?
Обеща, че ще бъде там в девет.
— Ще бъда с шапка и ще чета „Ивнинг Хералд“ — предупредих го.
Отвърна, че ще ме потърси и затвори.
Имах почти два часа до срещата и реших да убия времето в бара на Финеган. Загубих няколко минути, за да заключа вратата. Докато превъртах ключовете, затварях сейфа и прозорците, мислех си за сестра Гърни. Кой я беше отвлякъл? Защо я бяха отвлекли? Беше ли още жива? Тези мисли доникъде не можеха да ме доведат, но ме тревожеха. Вее още обзет от тях, отидох в предната стая, огледах се, за да се уверя, че всичко е наред за през нощта, прекосих стаята, излезнах в коридора и заключих външната врата след себе си.
В края на коридора забелязах нисък, набит мъж, който се беше облегнал на стената до вратата на асансьора и четеше вестник. Не вдигна поглед, когато спрях до него, за да натисна звънеца, с който се повикваше момчето от асансьора. Хвърлих му небрежен поглед — мургав беше, а чертите на сипаничавото му лице не бяха остри. Приличаше на италианец, но би могъл да бъде и испанец. Морскосиният му костюм от шевиот бе лъснал на лактите, маншетите на бялата му риза бяха мръсни.
Момчето от асансьора отвори вратата и двамата с жабаря влязохме. На третия етаж спряхме, за да вземем Манфред Уилет, който гледаше през мен с празен поглед, а после насочи вниманието си към вечерния вестник. Действително, казал ми беше, че иска дискретност, но, помислих си, все пак беше малко прекалено да се прави, че не ме познава. Той обаче беше човекът, който плащаше, така че можеше да си позволи да диктува условията.
Купих си „Ивнинг Хералд“ от будката, като дадох възможност на Уилет да излезе от сградата, без да се блъсне в мен. Видях го как се отдалечава с олдсмобила си, който имаше размерите на дреднаут16. Жабарят с мръсните маншети се беше разплул в едно от креслата във фоайето и четеше вестника си. Насочих се по коридора към задния изход, а после по уличката — към бара на Финеган.
Помещението беше пълно с дим, престъпни субекти и кресливи гласове. Едва бях направил няколко крачки към любимата си маса, когато за ръката ме хвана Олаф Крюгер, собственик на боксовата школа на Принсес Стрийт.
Олаф не беше много по-едър от жокей, беше плешив като яйце и почти толкова умен.
— Здрасти, Вик — поздрави ме той, когато си стиснахме ръцете. — Ела да пийнем по едно. Не съм те виждал от седмици. С какво съм съгрешил?
Пробих си път до бара и смигнах на Майк Финеган който се потеше под двата реда неонови лампи и пиеш бира.
— Редовно присъствах на състезанията — казах, когато Олаф се покачи на едно столче до бара, като си осигури пространство с лакти и заплашителни жестове които никой не приемаше сериозно. — Явно не сме се видели. Онова момче О’Хара добре се справя.
Олаф размаха малките си ръчички към Финеган.
— Уискита, Майк — извика той с пронизителния си писклив глас — О’Хара? Да, добре се справя, но е гола вода на кроса. Повтарям му го непрекъснато, но не ме слуша. Някой ден ще срещне човек, бърз като вятър, и това ще е краят.
През следващия половин час обсъждахме бокса Нямаше нищо друго, за което Олаф можеше да говори. Докато бъбрехме, унищожихме по два клубни сандвича и изпихме по три двойни уискита.
Към нас се присъедини Хъгсън, спортният коментатор на „Хералд“, и настоя да поръча по още едно уиски. Беше висок, строен, малко циничен, оплешивяващ, с болнави торбички под очите и посипано с пепел сако. Човек никога не може да го види без пура, която миришеше, сякаш я беше намерил преди две години в боклукчийските кофи и вероятно така си беше.
След като изслуша три или четири от дългите му цинични историйки, Олаф го прекъсна:
— Каква е тая работа, дето я разправят, че Дикси Кид попаднал на някаква шумна веселба снощи? Можеш ли да ми кажеш нещо по въпроса?
Хъгсън вдигна рамене:
— Не знам. Кид не ще да се разприказва. Окото му е насинено, ако това те интересува. Един от таксиметровите шофьори на пристанището твърди, че е доплувал до брега.
— Ако са го хвърлили от „Дрийм Шип“, това си е бая плуване — рече Олаф и се подсмихна.
— Говорете си, момчета — казах, палейки цигара. — Не се безпокойте за мен.
Хъгсън мушна оцветените си от никотина пръсти в джобчето на сакото си.
— Дикси Кид снощи отишъл на „Дрийм Шип“ и се спречкал с Шерил. Четирима от пазачите го хвърлили през борда, но преди това той здравата напердашил Шерил. Носи се слух, че Шерил ще заведе дело за побой. Ако го направи, с Кид е свършено. Затънал е до гуша в дългове.
— Мисля, че ще заведе — каза Олаф и поклати плешивата си глава. — Такава му е репутацията за тоя род неща.
— Няма — възрази Хъгсън. — Не може да си позволи публичност. Успокоих Кид хич да не се притеснява, но дори и след това тоя малък плъх не пожела да ми разкаже историята.
— Между другото, кой е Шерил? — попитах толкова спокойно, колкото можех и направих знак на Финеган да напълни чашите.
— Не си единственият, който пита — отвърна Хъгсън. — Никой не знае. Той е потаен тип. Пристигна в Оркид Сити преди около две години. Започна работа като посредник при продажбата на недвижими имоти в „Селби & Лауънстейн“. Мисля, че е понатрупал пари — не много, но достатъчно, за да си купи малка къща на Росмор Авеню. После по някакъв начин успя да се сгоди за Джанет Кросби, милионерката, но това не беше за дълго. Изчезна за около шест месеца, а след това се появи отново като собственик на „Дрийм Шип“: тритон-на шхуна, която превърна в хазартен клуб и държи на котва на три мили, точно зад границата. Притежава много водни таксита, които сноват дотам и обратно, а членовете на клуба са толкова специални, колкото церемониите в Бъкингамския дворец.
— И хазартът не е единственият грях на този кораб — допълни Олаф и намигна. — На борда има половин дузина специално подбрани момичета. Животът там е сладък. На три мили отвъд границата на града той може да покаже среден пръст на Брандън. Бас ловя, че прави куп пари.
— Онова, което ме озадачава — намеси се Хъгсън, като се пресегна към уискито, поръчано от мен, — е, откъде мръсник като Шерил е изровил толкова пари, че да купи такъв дяволски голям кораб като „Дрийм Шип“.
— Разправят, че е основал фирма — каза Олаф. Ако дойдеше при мен и ми предложеше да ми продаде част от този кораб, бих подскочил от радост. Хващам се на бас, че всички, които имат дял в кораба, трупа камари пари.
Слушах и ей мислех колко прекрасно беше, че бях срещнал тия двама в бара и че бях чул точно онова което ме интересуваше, без дори да питам.
— Историята за този кораб звучи любопитно — рекох небрежно. — Нямам нищо против да стана член.
Хъгсън се ухили.
— Не си единственият. Но не се надявай. Само богаташите имат шанс. Всеки член е специално подбран Нямаш ли мангизи, Шерил не те ще. Входната такса е 250 долара, а един заместник-редактор годишно
