— Вземи един — казах, измъкнах ръката си и се затворих в кабинката. Поръчах разговор с апартамента на Пола и зачаках. Чувах как телефонът звънеше, но никой не отговори. Стоях така, сърцето ми бумкаше, слушалката беше залепнала за ухото ми. Вслушвах се и чаках.
Трябваше да е там. Разбрали се бяхме, че Анона не бива да остава сама.
Кермън се приближи и се взря в напрегнатото ми лице през стъклената врата. Кимнах му с глава, прекъснах връзката и помолих телефонистката да опита отново.
Докато я чаках да се свърже, отворих вратата.
— Никой не отговаря — казах. — Телефонистката опитва пак.
Лицето на Кермън помръкна.
— Давай да тръгваме. Имаме още доста път.
— Тръгването ще почака малко — отвърнах и точно, когато се канех да затворя, телефонистката се включи и ми съобщи, че линията е в ред, но никой не отговаря.
Затворих телефона и двамата излезнахме от магазинчето Подкарах буика по главната улица и веднага щом излезнахме от града, надух скоростта.
Кермън се опитваше да чете вестник, но при тази скорост му беше трудно да го държи стабилно.
— Намерена е днес следобед — извика в ухото ми. — Взела е отрова, след като Салзър е съобщил за смъртта на Куел в полицията. Нито дума за Анона, нито пък за сестра Гърни.
— Тя е първата, която я е хванало шубето — рекох. — Или някой я е отровил. Всъщност, майната й. Страхувам се за Пола.
След време Кермън каза, че никога преди в живота си не е пътувал в по-бясно карана кола и че не би искал да преживее това отново. По едно време стрелката на скоростомера беше заковала на деветдесет и две мили и си остана там, докато профучавахме по широкия крайбрежен път с натиснат клаксон.
Едно ченге от пътната полиция тръгна след нас, но не успя да ни настигне. Задържа се зад нас за около две-три мили, после се загуби от погледа ни. Предположих, че ще предаде описанието ни на следващия град, затова свих по един черен път не по-широк от двайсет фута. Кермън само седеше със затворени очи и се молеше.
Пристигнахме в Оркид Сити за четирийсет и пет минути и това наистина можеше да се нарече каране.
Апартаментът на Пола се намираше на булевард „Парк“, на около стотина ярда от Парк Хоспитал. Префучахме нагоре по широкия булевард и когато заковахме пред блока, гумите изсвистяха, сякаш беше дошъл лобният час в някоя кланица.
Докато стигнем до третия етаж ни се стори, че асансьорът едва крета. Най-накрая спря и ние двамата се втурнахме по коридора към апартамента на Пола. Забих пръст в звънеца и се облегнах с цялата си тежест на него. Чувах как звънеше, но никой не отвори. По челото ми беше избила пот, сякаш току-що излизах изпод душа.
Отдръпнах се.
— Заедно — казах на Кермън.
Хвърлихме се срещу вратата с раменете напред. Вратата беше здрава, но и аие бяхме много здрави мъже. Третият тласък разби ключалката и ни запрати в уютното малко коридорче.
Пистолетите бяха в ръцете ни. Запътихме се през дневната към спалнята на Пола.
Леглото беше в безпорядък. Чаршафът и одеалото лежаха на пода.
Влезнахме в банята и в стаята за гости. Апартаментът беше празен: и двете — и Пола, и Анона — бяха изчезнали.
Хвърлих се към телефона и се свързах с офиса. Трикси ми каза, че Пола не се е обаждала. Съобщи ми, че някакъв мъж, който не се представил, се обаждал два пъти. Казах й да му даде телефона на Пола, ако позвъни отново и затворих.
Кермън ми подаде цигара с леко трепереща ръка. Запалих я несъзнателно и седнах на леглото.
— Най-добре ще е да идем на „Дрийм Шип“ — рече Кермън със свито гърло. — И то бързо.
Поклатих глава.
— Спокойно — отвърнах му аз.
— По дяволите! — избухна той и тръгна към вратата. — Хванали са Пола. О’кей, отиваме там да поговорим с тях. Хайде!
— Спокойно — повторих, без да помръдна. — Сядай и не ставай глупав.
Кермън се приближи до мен.
— Ти да не си луд или какво?
— Да не си въобразяваш, че ще можеш да припариш до оня кораб посред бял ден? — казах аз и го погледнах. — Я помисли малко. Ще отидем, но когато се стъмни.
Кермън направи гневно движение.
— Аз отивам сега. Ако чакаме, може да стане твърде късно.
— О, я млъкни! — рекох. — Сипи си едно питие. Ще останеш тук.
Той се поколеба, после се запъти към кухнята. След малко се върна с бутилка уиски, две чаши и кана студена вода. Приготви питиетата, даде ми едното и седна.
— Абсолютно нищо не можем да направим, ако са решили да я цапнат по главата — казах. — Дори да не са го направили още, ще го направят в момента, в който ни видят да пристигаме. Ще отидем там, когато се стъмни и нито миг по-рано.
Кермън не отговори. Той седеше, отпи голяма глътка и стисна ръцете си една в друга.
Седяхме така, втренчени в пода, без да мислим, без да помръдваме — чакахме и толкова. Оставаха четири часа, може би и малко повече до момента, в който щяхме да можем да предприемем нещо.
В шест и четвърт все още бяхме в апартамента. Бутилката уиски беше преполовена. Пепелникът беше пълен с угарки. Готови бяхме да пощръклеем.
Тогава телефонът иззвъня пронизителен звук, който прозвуча зловещо в тишината на малкото жилище.
— Аз ще вдигна — рекох, тръгнах с изтръпнали крака през стаята и вдигнах слушалката.
— Малой? — беше мъжки глас.
— Да.
— Тук е Шерил.
Не казах нищо, а чаках, като гледах към Кермън.
— Твоето момиче е при мен на борда, Малой-рече Шерил. Гласът му беше мек — просто шептеше в ухото ми.
— Знам — отвърнах.
— По-добре е да дойдеш и да си я прибереш — продължи Шерил. — Да речем около девет. Не и преди това. Една лодка ще те чака на кея, за да те доведе. Ела сам и се придържай към уговорката. Ако доведеш полицията или някой друг със себе си, ще я ударим по главата и ще я хвърлим през борда. Разбра ли?
Отвърнах, че съм разбрал.
— Тогава до девет — рече той и затвори.
IV
Лейтенант Брадли от отдела за изчезнали лица беше набит, обезверен офицер от полицията на средна възраст, който прекарваше дълги часове зад едно скапано бюро в малко кабинетче на четвъртия етаж в сградата на Главното управление и се опитваше да отговори на въпроси, които нямаха отговор. През целия ден и през част от нощта при него идваха хора или му се обаждаха по телефона, за да съобщят за изчезнали близки, като очакваха да ги намери. Нещо, което не беше лесно, след като в повечето случаи мъжът или жената бяха изчезнали, защото им беше писнало от домовете им, от съпругите или съпрузите и полагаха възможно най-големи усилия да не бъдат открити. Работа, с която не бих се заел, дори да ми плащаха двайсет пъти повече, отколкото получаваше Брадли и с която така или иначе не бих се справил.
