да изляза. Вмъкнах длетото между две дъски и напънах. Озовах се в мастилена тъмнина. Миризмата беше същата като в склада на Декстър, ето защо реших, че се намирам в трюма на кораба.
Извадих фенерчето си и огледах на светлинката му широкото мазе. Беше пълно с провизии, алкохол и бурета бира. Цареше пълна тишина. В другия край имаше врата. Отидох до нея, отворих я няколко инча и надникнах в тесен, добре осветен коридор.
Държах автомата до себе си. Не исках да се натоварвам с него, но Кермън настоя. Каза, че с такова оръжие бих могъл да се преборя с половината екипаж. Съмнявах се в това и го взех повече за негово успокоение, отколкото за мое.
Започнах да се промъквам по коридора по посока на разположената перпендикулярно желязна стълба, която се виждаше в другия му край и която според мен вероятно водеше нагоре към палубата. Точно бях стигнал до половината на коридора, когато изведнъж се стъписах. На стълбата се появиха първо две обувки, после два крака в бял ленен панталон. Секунда по-късно в мен се втренчи моряк.
Беше едър: почти толкова едър, колкото бях аз, а освен това изглеждаше доста як. Насочих автомата към него и му се озъбих. Вдигна ръцете си толкова бързо, че кожата на кокалчетата на ръцете му се ожули в ниския таван.
— Само да гъкнеш и ще станеш на пихтия — изръмжах му.
Той стоеше като закован, с очи, втренчени в автомата и със зяпнала уста.
— Обърни се — заповядах.
Той се обърна и аз го ударих с приклада по главата.
Когато политна, хванах го за ризата и го пуснах леко на пода.
Бях запотен и неспокоен. Трябваше да го скрия преди да се е появил още някой.
Непосредствено до мен имаше врата. Поех риска, завъртях дръжката и надникнах в празна каюта. Вероятно беше неговата и той се беше запътил към нея.
Повдигнах го, като го хванах под мишниците, и го завлякох в каютата. Затворих вратата и я заключих.
Съблякох го бързо, свалих дрехите си и облякох неговите.
Моряшката му фуражка ми беше малко голяма, но поне скриваше лицето ми.
Запуших му устата, увих го в един чаршаф и го завързах с колана му и с парче въже, което открих в каютата. После го изтеглих върху койката, оставих автомата до него, пъхнах 38-калибровия си в панта-лона и се запътих към вратата.
Ослушах се, не чух нищо, открехнах вратата и надникнах. Коридорът беше пуст като мозъка на мъртвец и също толкова тих. Загасих лампата, измъкнах се от каютата и заключих вратата след себе си.
Погледнах часовника си. Беше осем и двайсет и пет. Имах само трийсет и пет минути, докато Кермън се появеше.
ГЛАВА ШЕСТА
I
Прикрих се в сянката на един вентилатор и огледах палубата. Над главата ми горещият бриз люлееше кремавочервен сенник. По цялата дължина на палубата беше застлан дебел червен килим, а покрай парапета блестяха зелени и червени светлини.
Точно под капитанския мостик двама безукорно облечени моряка стояха под арковидно разположени светлини в началото на мостика за посетителите. Едно момиче във вечерна рокля и двама мъже в смокинги току-що се бяха качили на борда. Моряците ги приветстваха, докато те преминаваха през палубата, за да изчезнат в прекрасно осветения ресторант, разположен между мостика и помещението за моряци в носовата част на кораба. През големите овални прозорци можех да видя танцуващи, под звуците на саксофони и барабани, двойки.
На капитанския мостик три облечени в бяло фигури наблюдаваха нестихващия поток на пристигащите. Там беше тъмно, но забелязах, че единият пушеше.
Никой не ми обръщаше внимание и след като се огледах наляво и надясно, излезнах изпод сянката на вентилатора и се запътих по дебелия килим към, спасителната лодка. Спрях, ослушах се, отново погледнах надясно и наляво и започнах тихо да се спускам към сенките непосредствено под капитанския мостик.
— Продължават да пристигат — каза провлачено някакъв глас над мен. — Май ще имаме още една хубава вечер.
— Да — съгласи се друг глас. — Я погледни онази мадама с червената рокля. Виж й формите. Хващам се на бас, че тя…
Но аз не дочаках да чуя за какво се хващаше на бас. Страхувах се, че може да погледнат надолу и да ме видят. Точно до мен имаше врата. Отворих я на няколко инча и забелязах стълба, която водеше към долната палуба. Някъде недалеч се изсмя момиче: висок, дрезгав смях, който ме накара да погледна през рамо.
— Стегната като струна — каза единият от мъже-те на капитанския мостик. — Точно такива жени харесвам.
Трима мъже и три момичета току-що се бяха качили на борда. Едното от момичетата беше толкова пияно, че едва ходеше. Когато се насочиха към ресторанта, аз се спуснах по стълбата към долната палуба.
Там беше тъмно и тихо. Отдалечих се от стълбата. Лунната светлина, която се прокрадваше иззад малко облаче, ми беше достатъчна, колкото да видя, че палубата беше пуста. От кръглото прозорче на една каюта струеше самотна светлина — толкова очебийна, колкото петно от сапун върху булчинска рокля.
Запътих се натам, като се движех предпазливо и безшумно. Когато стигнах до средата на палубата, спрях. Пред мен се появи някаква бяла фигура, която идваше насреща ми. Нямаше къде да се скрия. Палубата беше гола като длан. Пръстите ми се сключиха около дръжката на пистолета и аз се запътих към парапета и се облегнах на него.
На светлината, идваща от каютата, се очерта фигурата на висок, широкоплещест мъж с потник и бели панталони, който вървеше към мен. Отмина ме, тананикайки си под носа, без дори да ме погледне, и се заизкачва по стълбата към горната палуба.
Издишах тежко през носа и отново се насочих към светлината. Спрях до нея и хвърлих бърз поглед вътре. Едва не извиках.
Срещу мен в едно кресло седеше Пола и четеше някакво списание с леко намръщено, угрижено лице. Изглеждаше много хубава и самотна. Бях се надявал да я намеря на тази палуба — не можех да се сетя къде другаде биха могли да я скрият — но не бях очаквал да я открия толкова бързо.
Разгледах вратата на каютата. От външната страна имаше резе и то беше пуснато. Отместих го, натиснах дръжката и бутнах вратата. Тя се отвори и аз се вмъкнах вътре. Беше като да влезнеш в парник посред лято.
Когато се появих, Пола подскочи в стола си. В първия момент не ме позна с белите панталони и с фуражката, после се отпусна назад в креслото и се опита да се усмихне. Облекчението, което прочетох в очите й, беше достатъчна награда за пътешествието, което бях направил в сандъка.
— Как вървят работите? — рекох и се усмихнах. Ако не беше толкова дяволски хладнокръвна, щях да я целуна.
— Добре. Трудно ли дойде? — опитваше се гласът й да звучи както обикновено, но той леко трепереше.
— Оправих се. Поне засега не знаят, че вече съм тук. Джек и Майк ще пристигнат към девет. Може да ни се наложи да плуваме.
Тя пое дълбоко въздух и стана.
— Знаех, че ще дойдеш, Вик. — После, точно когато вече си мислех, че ще се размекне, тя продължи: — Само че не трябваше да идваш сам. Защо не доведе полицията?
— Не смятам, че щяха да дойдат — отвърнах. — Къде е Анона?
— Не знам. Не мисля, че е тук.
Горещината в каютата ме накара да се изпотя.
