— Тя не е Анона Фрийдландър. Това е, нали?
— Сто процента не е Анона — отвърнах развълнувано. — Не разбирате ли? Анона е тази, която е умряла от сърдечна недостатъчност в Крестуейс! А момичето в санаториума на Салзър е било Джанет Кросби!
III
Стояхме в подножието на почти отвесната скала и се взирахме нагоре в тъмнината. Далеч в морето огромна червена светлина на хоризонта определяше местонахождението на горящия „Дрийм Шип“. Гъба от пушек се очертаваше на фона на нощното небе.
— Там горе ли? — попита Кермън. — За какво ме мислиш — за маймуна?
— Това е нещо, което е по-добре да обсъдиш с баща си — отвърнах и се подсмихнах в мрака. — Няма друг път. Главният вход се охранява с две задвижваща се с електричество врати и с цялата бодлива тел на света. Ако искаме да влезем вътре, това е начинът.
Кермън се дръпна назад, за да разгледа повърхността на скалата.
— Има поне триста фута — рече той със страхопочитание. — Ще благославям всеки един от тях!
— Е, хайде. Поне да се опитаме.
Първите двайсет фута бяха лесни. Основата на скалата беше от големи камъни, по които не беше трудно да се изкачваш. Спряхме един до друг върху един от тях и аз насочих лъча на фенерчето си към мрака. Над нас се издигаше грапавата повърхност на скалата, която близо до върха се издаваше напред и оформяше, както изглеждаше, непреодолима преграда.
— Ей тая част ми е любима — рече Кермън, като посочи. — Там, където е издадено. Ще падне голяма веселба, докато я изкачваме: ще трябва да драпаме с нокти и зъби.
— Може да не е чак толкова лошо, колкото изглежда — отвърнах, но и на мен самият не ми харесваше. — Ако имахме въже…
— Ако имахме въже, щях да се отдалеча тихичко и щях да се обеся — рече мрачно Кермън. — Това щеше да ми спести време и доста усилия.
— Я по-тихо, дяволски песимист такъв! — скастрих го и започнах да пълзя нагоре по скалата. Имаше стъпалца и хватки и ако скалата не беше отвесна, щеше да бъде съвсем лесна за изкачване. Не при това положение на нещата си давах сметка, че едно подхлъзва-не щеше да сложи край на катеренето и на мен самия. Щях да падна право надолу и нищо нямаше да може да ме спаси.
Когато изкачих около петдесет фута, спрях да си поема дъх. Не смеех да погледна надолу. Дори най- малкият опит да се отлепя от скалата щеше да наруши равновесието ми и щях да падна.
— Как се справяш? — изпухтях и се притиснах към повърхността на скалата с поглед, вперен нагоре към звездното небе.
— Както се очакваше — изстена Кермън. — Учуден съм, че още съм жив. Мислиш ли, че е опасно или само си въобразявам?
Хванах се за една издатина и напреднах с още няколко фута.
— Опасно е само ако паднеш; тогава вероятно ще е и фатално — отвърнах.
Продължихме нагоре. Изведнъж чух, шум от търкалящ се надолу камък и Кермън затаи дъх. Косата ми настръхна.
— Внимавай с тези камъни — изпъшка Кермън. — Един току-що ми остана в ръката.
— Ще внимавам.
Когато изминах около една четвърт от пътя, неочаквано се озовах върху широка четири фута издатина, отпуснах се върху нея, легнах по гръб и се опитах да си отдъхна. Усетих, че вратът ми и гърбът ми са покри ги със студена пот. Ако знаех, че ще е толкова зле, щях да опитам вратите. Сега вече беше късно. Би могло и да е възможно да се изкачим, но щеше да е невъзможно да слезем.
Кермън се присъедини към мен. Лицето му лъщеше от пот, краката му трепереха.
— Това ме отказа от алпинизма — изпъшка той. — По едно време бях достатъчно глупав да си мисля, че е забавно. Смяташ ли, че ще можем да преодолеем онази издатина?
— Ще ни се наложи — отвърнах, като се взирах нагоре в тъмнината. — Вече нямаме друг избор, освен да продължим. Я си представи да решим да слизаме?
Отново насочих лъча на фенерчето нагоре. Вляво имаше широка четири фута пукнатина, която заобикаляше издатината.
— Видя ли? — рекох. — Ако се подпираме с крала и с рамене към онази пукнатина, можем да се изкачим покрай издатината.
Кермън пое дълбоко въздух.
— Ама че идеи ти идват — отвърна. — Това не може да стане.
— Мисля, че може — казах, оглеждайки стените на пукнатината. — И смятам да опитам.
— Не ставай глупак! — в гласа му прозвуча паника — Ще се подхлъзнеш.
— Ако предпочиташ издатината, давай. Аз ще мана по този път.
Изправих се, намерих основа за крака си, прокарах ръка по повърхността на скалата, докато не намерих за какво да се хвана и отново тръгнах да се изкачвам. Беше бавно и трудно. Слабата лунна светлина не ми помагаше особено и през повечето време трябваше да търся хватките пипнешком. Когато главата и раменете ми се изравниха с долния край на процепа, издатниката, върху която бях стъпил, поддаде. Усетих за част от секундата как помръдва, преди да се търкулне надолу и се хвърлих към процепа в отчаян опит да намеря опора. Пръстите ми напипаха някаква издатинка и аз увиснах на нея.
— Спокойно — викна Кермън, паникьосано като старица, чиято рокля е пламнала. — Задръж така. Идвам.
— Стой, където си — изпъшках. — Само ще те повлека със себе си.
Опитах се да намеря опора за краката си, но обувките ми само застъргаха по скалата и не намериха нищо. После понечих да се изтегля нагоре, като се опитвах да издърпам цялата си тежест с върховете на пръстите си, но това беше невъзможно. Успях да се изтегля на няколко инча и това беше всичко.
Нещо докосна крака ми.
— Спокойно — извика умолително Кермън и насочи крака ми към рамото си. — Сега се отпусни върху мен и се изтегли нагоре.
— Ще те блъсна надолу, глупако! — изпъшках.
— Хайде! — гласът му трепереше. — Хванал съм се добре. Бавно и сигурно. Не прави нищо прибързано.
Нямаше какво друго да се направи. Прехвърлих тежестта си много предпазливо върху рамото му, после преместих ръката си върху по-здрава опора.
— Започвам — изпъшках. — Става ли?
— Да — отвърна Кермън и аз усетих как се стегна.
Надигнах се на ръце и рамене и се плъзнах нагоре към пода на цепнатината. Легнах запъхтян, докато главата на Кермън не се появи над издатинката и после изпълзях напред и го издърпах до себе си. Легнахме един до друг и само мълчахме.
След малко се изправих несигурно.
— Страхотна нощ ни се очертава — казах и се облегнах на стената на цепнатината.
Кермън ме погледна косо.
— Да — рече. — Ще получа ли медал?
— Не, но ще те почерпя едно питие — отвърнах, поех си дълбоко въздух, забих рамене в стената и вдигнах крака срещу отсрещната стена. Като натисках силно с рамене и крака, успях да достигна седяща позиция между двете стени.
— По този начин ли смяташ да се придвижваш — попита ужасено Кермън.
— Да. Това е стар швейцарски обичай.
— Аз също ли трябва да го направя?
— Освен ако не искаш да останеш тук до края на дните си — отвърнах безчувствено. — Няма друг начин.
Започнах да се придвижвам нагоре. Острите ръбове на скалата се забиваха в лопатките ми. Ставаше бавно, но все пак напредвах. Ако мускулите на краката ми не откажеха, щях да се добера до върха. Ако
