откажеха обаче, падането щеше да е бързо и болезнено.
Продължавах да се движа. Предпочитах да се изкачвам оттук, пред перспективата да пробвам издатината. Когато изминах една трета от разстоянието, трябваше да спра да почина. Усещах краката си така, сякаш бях пробягал сто мили. Мускулите на бедрата ми трепереха.
— Как е, приятелю? — викна Кермън и насочи фенерчето си към мен.
— Добре. Все още съм цял — отвърнах неуверено. — Изчакай ме да стигна до върха и тогава започвай.
— Качвай се спокойно. Аз не бързам.
Тръгнах отново — бавна работа! Раменете започваха да ме болят. Продължавах да гледам нагоре към осеяното със звезди небе. То сякаш се приближаваше. Може би само се надявах да е така, но това ме вдъхнови да продължа. Дъхът ми излизаше със свистене през стиснатите зъби. Краката ми започнаха да изтръпват. Раменете ми бяха издрани. Нагоре и нагоре. Инч по инч. Знаех, че връщане назад няма. Трябваше или да стигна догоре, или да падна.
Пукнатината започна да се стеснява и това ми подсказа, че минавам покрай издатината. Придвижването стана по-трудно. Коленете ми бавно започнаха да, се допират до брадичката. Полето ми за действие се смаляваше. После изведнъж спрях. Не можех да продължа по-нататък. Над мен пукнатината се беше стеснила до три фута. Стегнах се, извадих фенерчето и насочих лъча към стената над мен. Близо до мен от скалата беше израснал храст. Отдясно имаше тесен издатък — върхът на издатината.
Прибрах фенерчето в джоба си и се протегнах към храста. Хванах се близо до корените му и леко дръпнах. Издържа. Пренесох част от тежестта си върху него. Все още издържаше. После си поех дълбоко дъх, освободих краката си от натиска върху стената и увиснах в пространството. Беше забележителен момент. Храстът се изви, но корените му бяха дълбоки. Залюлях се напред и назад, усещайки как гърбът ми се облива с ледена пот, после се люшнах към издатината и със свободната си ръка потърсих опора. Пръстите ми напипаха някаква цепнатина: недостатъчна, за да ме задържи, но стигаше, колкото да ме спре. Увиснах така, с тяло, опряно в стената на пукнатината и с крака във въздуха С дясната си ръка държах храста, а лявата беше забита в цепнатината Едно погрешно движение и щях да полетя надолу. Беше ме страх и още как. Преживявал съм какви ли не ужасни моменти в живота си, но никой от тях не можеше да се сравнява с този.
Започнах много предпазливо да се изтласквам с дясната и да се издърпвам с лявата ръка Придвижвах се бавно нагоре. Главата и раменете ми се подадоха над издатината. Наклоних се напред и гърдите ми докоснаха ръба й. Увиснах така, почти на края на силите си, Сърцето ми барабанеше. Ушите ми бучаха. След малко събрах достатъчно сили, за да се изкача с още няколко инча Вдигнах едното си коляно и го опрях на издатината. После с ужасна мъка се тласнах напред и се озовах върху нея. Легнах по гръб, без да усещам нищо, освен лудото биене на сърцето си и дрезгавото си дишане.
— Вик!
Гласът на Кермън достигна до мен през тунела на процепа. Издадох дрезгав звук и изпълзях до ръба.
— Добре ли си, Вик?
Гласът му сякаш идваше много отдалече: слаб шепот някъде от мрака. Като погледнах надолу, видях една светлинка, която се движеше напред-назад. Нямах представа, че съм се изкачваш толкова много. Лъчът долу ме накара да потръпна.
— Да — извиках му. — Дай ми една минутка. След малко овладях дишането а нервите си.
— Няма да можеш да го направиш, Джек — викнах. — Ще трябва да ме почакаш, докато намеря въже. Прекалено опасно е. Не се опитвай.
— Откъде ще вземеш въже?
— Не знам. Ще измисля нещо. Чакай там.
Обърнах се и насочих лъча на фенерчето в мрака пред мен. Бях само на около трийсет фута под върха на скалата. Останалата част от пътя беше лесна.
— Тръгвам — викнах му. — Стой там, докато намеря въже.
Следващите трийсет фута ги изкачих направо ходейки и се озовах точно до претрупания с украса басейн. Над мен се извисявате къщата. В един от прозорците се виждаше самотна светлина.
Тръгнах към нея.
IV
Нямаше никой, когато стигнах до верандата и люлеещият се стол изглеждаше съблазнително удобен. Би ми се искало да се отпусна в него и да дремна дванайсет часа.
Един лампион с абажур от жълтосин пергамент хвърляше светлината си в просторната всекидневна. Стъклените врати, които водеха от всекидневната към верандата, бяха отворени.
Когато стигнах в подножието на стълбата към верандата, чух глас и спрях: глас на жена, който беше в дисхармония с тихата лятна нощ, уханието на цветя и голямата жълта луна. Гласът беше висок и писклив. Може би беше и сърдит, а имаше и истерични нотки.
— О, млъкни! Млъкни! Млъкни! — казваше гласът. — Идвай бързо. Достатъчно приказва. Млъкни и ела.
Видях я, коленичила върху големия диван. Малкият й, побелял от напрежение юмрук, стискаше слушалката. Беше с гръб към мен. Светлината на лампата падаше право върху добре оформената й глава и подчертаваше отблясъците на гарвановочерната й коса. Беше облечена със зелени панталони с висока талия и копринена риза от същия цвят. Напомняше за картините на Варга23. Беше неговият тип: дълги крака, тесен ханш, високи гърди, бърза и подвижна като живак.
— Престани! — рече тя. — Защо трябва да продължаваме до безкрайност? Просто ела. Това е единственото нещо, което се иска от теб. — И тресна слушалката.
Не мислех, че положението изисква потайност или кой знае каква хитрост, а не бях и в настроение да се превземам. Краката ми бяха нестабилни, изподран бях, и все още не ми достигаше въздух, а нервите ми бяха обтегнати като спусъка на пищова на крадец, така че влезнах в стаята, без да си правя труда да стъпвам тихо. Стъпките ми по паркета прозвучаха като миниексплозии.
Видях как гърбът й се изопна. Главата й бавно се завъртя. Погледна ме през рамо. Големите й черни очи се разшириха. Настъпи пауза, през която човек можеше да преброи бавно до десет. Не ме позна. Пред нея стоеше някой, който приличаше на занемарен моряк о парцаливи бели панталони, с дупка на едното коляно, с риза, която всяка пералня би върнала с бележка, че се извинява и покрито с мръсотия лице.
— Здравей — казах тихо. — Помниш ли ме? Аз съм Малой, приятелчето ти.
Спомни си. Пое си дълбоко въздух, стана от дивана и се изправи неуверено върху малките си, добре оформени стъпала.
— Как дойде? — попита тя. Лицето и гласът й бяха безизразни като гънките на ризата й.
— Изкачих се по скалата. Някой път, когато ти до-скучае, трябва да опиташ — отвърнах и влезнах по- на-вътре в стаята. — Полезно е и за фигурата. Не че на твоята й е необходимо.
Тя сви палеца си и се взря в него. После го захапа неуверено.
— Още не си я видял — отвърна тя.
— „Още“ ли е ключовата дума в изречението? — попитах, гледайки в нея.
— Може би. Зависи от теб.
— Така ли? — седнах. — Ще пийнем ли? Не съм мъжът, който бях. Ще видиш, че след уискито рефлексите ми ще са по-добри.
Тя се запъти през всекидневната към барчето.
— Истина ли е това за скалата? — попита. — Никой досега не се е изкачвал по нея.
— Леандър24 преплувал Хелеспонт, а Херо не била и на половина толкова хубава, колкото теб — отвърнах.
— Искаш да кажеш, че наистина си я изкачил? — Тя се върна с голяма чаша, пълна догоре с уиски и лед. Чашата изглеждаше много по-съблазнителна от нея, но не й го казах.
— Изкачих я — отвърнах и взех питието. — За прекрасните ти черни очи и за фигурата, която не съм
