Подхлъзването

— Ще ме убиеш, нали, Ив? — казах нежно. — Това е единственият изход за теб. Бих казал, изход и за мен. Предпочитам да го направиш сега, вместо да минавам през ада на съдилищата и след това на електрическия стол. Хайде, стреляй!

Виждах, че се опитва да се овладее, за да бъде сигурна, когато натисне спусъка. Искаше го с цялото си същество, но нещо я задържаше. Щеше да го направи веднага, щом мръднех, но без този подтик й липсваше увереност.

Но нямаше да се колебае дълго.

— Защо го отлагаш? — казах и кимнах с глава към прозореца. — Любовникът ти е вече тук.

Тя очакваше Лари всеки момент, иначе този стар като света трик нямаше да подейства. Планът й включваше задължително да ме убие преди идването на Лари. Бързо погледна над рамото си през прозореца към пустия пясък.

Хвърлих се отчаяно напред, като китката ми сграбчи нейната. Пистолетът гръмна с трясък, от който задрънчаха прозорците. Тя почти ме улучи. Усетих горещината на изстрела. Дръпнах пистолета от ръката й и го хвърлих в другия край на стаята. Той падна на пода и ненадейно изгърмя отново.

Ив беше доста по-силна, отколкото си мислех. Изскубна се от мен и се спусна към пистолета. Когато се навеждаше да го вдигне, скочих с целият си ръст върху нея, забих колене в гърба й и я съборих. Търколихме се на пода. Лежаща по гръб, тя стисна дръжката на пистолета. Хванах протегнатата й настрани ръка, ударих я силно в пода и избих пистолета от пръстите й.

Завъртя се и бутна свития си юмрук в лицето ми. Дълго време се бихме яростно като животни. Опитах се да я уловя за гърлото, но тя успя да отстрани ръцете ми. Беше изненадващо силна и едва я задържах призована към пода. Ив все още имаше какво да губи, а можеше и да спечели. Отчаянието й даваше допълнителна сила. Но моето тегло надделя над нея. Усетих съпротивата й да отслабва. Поех си дъх с тежко хълцане, когато успях да притисна дясната й ръка. Сложих коляно върху гърдите й. Тя дращеше отчаяно по лицето ми с лявата си ръка и едва успях да задържа нокти й в страни от очите си. Хванах лявата й китка с двете си ръце и я притиснах към пода. Свалих колената си и ги сложих върху ръцете й.

Сега я държах призована по гръб. Тя риташе, извиваше се и ръмжеше. За част от секундата се удивих, че съм я обичал. Това не беше жена. Това беше едно отчаяно животно, хванато в капан. Отвори устата си да пищи. Ръцете ми се спуснаха към гърлото й. Учудих се, че чак сега започва да пищи. Не, че щеше да й помогне. Нямаше кой да я чуе. Лари щеше да дойде най-малко след два часа.

Усещането на меката плът под пръстите ми повдигна изтерзания ми дух изключително много. Погледнах надолу към сините й очи. Тя знаеше, че от смъртта я дели само един удар на сърцето. Очите й не молеха за милост. Горяха от омраза.

— Довиждане, Ив — прошепнах. — Идвам след теб. Ще се видим в Ада. И за двама ни няма място на този свят. Дори и да беше избягала, нямаше да живееш дълго със себе си.

Тя изви гърба си в дъга, опита се да се извърти и да разкъса хватката ми върху гърлото й. Забих палци в дихателната й тръба. Очите й се разтвориха широко и започна да се задушава. Устата й се отвори широко. Увеличих натиска и понеже гледката на смъртта й ме отвращаваше, затворих очи.

Това е всичко, мистър Харингтън. Това е цялата история от началото до края.

Смятам да ви изпратя тези две ролки по пощата и бих ви посъветвал да действате бързо. Тази барака е адски гореща, а Ив Долън е мъртва.

Съжалявам, че не мога да направя нищо повече за нея, но най-малкото е да ви кажа къде е тя.

Мен ще ме намерите твърде бързо. Някои ще докладва за горяща кола долу в пропастта съвсем скоро.

Признавам, че нямам смелост да използвам пистолета на Ив и да пусна един куршум в главата си. Най- лесният и прост изход за мен е да вляза в „Буика“ и да отида по пътя до мястото на счупването на мантинелата. След това ще скоча след Вестъл. Това мога да направя. Всичко, което трябва да свърша е да карам бързо и да завъртя волана настрани в подходящия момент.

От това не ме е страх. Поне ще продължи само няколко секунди. Когато падна, няма да чувствам нищо.

Кой знае? Вестъл може и да ме очаква. Ще падне голям смях, ако наистина ме чака, но някак си не ми се вярва. Сега ми минава през ум, че наистина няма да чувствам нищо, когато падна: само тишина, спокойствие и тъмнина, а това не ме плаши.

Сбогом, господин районен прокурор и благодаря, че ми отделихте толкова много от времето си.

Подписвам се: Чад Уинтърс. Пожелайте ми късмет.

* * *

Един прашен силно износен „Форд“ идваше с тракане по пътя край брега от Идън Енд. Чад го видя, бутна стола си назад и стана. Една сурова, изкуствена и застинала усмивка правеше красивото му лице злобно и страшно. Наведе се напред и взе френския ключ, който лежеше на масата. След това се добра до вратата на бараката и зае позиция до стената. Остана така безмълвен.

Шумът от двигателя на колата се усилваше. През отворения прозорец Чад я видя. Тя спря пред бараката. Чу затръшването на вратата.

- Тук ли си, Ив? — извика Лари, вървейки по горещия пясък към входа на бараката.

Чад чакаше. Дясната му ръка стискаше ключа с всички сили.

Вратата се отвори и Лари влезе.

Той никога не узна какво го удари. Тежкият френски ключ го уцели по темето със смазващ черепа удар. Беше мъртъв преди тялото му да докосне пода.

Чад стоеше над него и дишаше тежко. Сътресението от удара беше навехнало рамото му. Чувстваше инстинктивно, че няма нужда да удря повече.

Постави ключа на масата и коленичи до умрелия. Обърна го по гръб и без да гледа лицето му, бързо пребърка джобовете. Имаше един мек портфейл, съдържащ разрешително за шофиране, няколко писма и една банкнота от двадесет долара. В другия джоб намери една табакера, носна кърпичка и кутия кибрит, които остави върху масата. След това с бързи движения започна да съблича дрехите на мъртвия. Остави го само по долно бельо, чорапи и обувки.

Съблече своята собствена бяла, найлонова риза и моряшкия си панталон. Облече карираната риза на Лари, протрития му сив трикотажен панталон и спортното му яке. След това облече своята риза и панталона си на умрелия.

Това беше бавна, пипкава и отвратителна работа. Чад се потеше и трепереше, докато я свърши. Погледна часовника си. Наближаваше шест. Имаше три часа на разположение, преди да стане достатъчно тъмно, за да изпълни последният етап от плана си за бягство.

Нямаше намерение да прекара тези три часа в задушната барака. Погледна към мъртвата на дивана и направи гримаса. Нямаше намерение да остава тук и да се принуждава да я гледа непрекъснато. Прехвърли Лари напреко през раменете си и се заклатушка с него по горещия пясък към скрития „Буик“. Изтърси тялото на пода пред предната седалка. После се върна в бараката и с кафява хартия и канап, които намери в едно чекмедже, направи пакет от двете магнетофонни ролки.

Адресира колета до „Районния прокурор Ажон Харингтън“ и написа с големи букви „Спешно“.

Като хвърли един последен поглед наоколо, забеляза куфара на Ив до стената.

- Проклятие! Почти го бях забравил — каза на висок глас той.

Вдигна куфара, постави го на масата и го отвори. Върху набързо прибраните дрехи на Ив беше сложена кутията за бижута на Вестъл. Усмихна се, когато повдигна капака й. Ив не беше обърнала внимание на предупреждението му. Беше взела диамантите, както и повечето ценни бижута. В кутията имаше ценности на стойност над един милион долара.

Взе кутията и колета и се върна до „Буика“. След това седна на сянка и зачака. Нямаше представа колко време ще мине, докато Легит разбере, че тялото в колата не е неговото. Спомни си колко буйно беше горяла колата на Вестъл. Тялото щеше да стане неузнаваемо, но той не се съмняваше, че Легит