Подхлъзването

Джеймс Хадли ЧейсПодхлъзването

Въведение

През отворения прозорец на бунгалото Чад виждаше леките вълни и широкия плаж, горещ и златист под слънцето. Вдясно се виждаха далечните хълмове и виещият се бял път, по който трябваше да дойде Лари.

В бунгалото беше горещо. Вентилаторът бръмчете и изпращаше въздушен поток към лъщящото лице на Чад.

Беше си свалил якето и седеше с навити ръкави; яките му, мускулести ръце бяха отпуснати на масата и между силните му пръсти се мъдреше цигара.

Той беше едър и силен. Дългите часове под лятното слънце бяха дали на кожата му цвят на стар махагон. Компактното му, с едри черти лице, тънкият, сякаш начертан с молив мустак, ясно очертаната му челюст, с дълбока трапчинка на брадичката, решителните му устни и морскозелените му очи го правеха повече от обикновен красавец.

Посегна към бутилката скоч до магнетофона и си наля порядъчна доза сухо уиски. Отпи, като го търкаляше из устата си преди да преглътне и погледна часовника си. Беше три без двадесет. Имаше два часа и половина до появата на Лари. Ако сега започнеше да диктува, без прекъсване, щеше да свърши за два часа и да му остане половин час. Достатъчно.

Изпи половината уиски и стана, прекарвайки пръсти през гъстата си черна коса.

Насила погледна към дивана до отсрещната стена.

Сноп слънчева светлина падаше точно върху мъртвата жена, която лежеше по гръб на леглото. Главата и раменете й висяха от далечната страна, скрити от погледа му. Така беше по-добре и той въздъхна с облекчение. Никога повече не искаше да види подутото, синьо-черно лице с изцъклени очи и ужасно набъбнал език, извиващ се от зейналата уста.

С усилие отмести погледа си и отиде до мястото, където беше оставил тежкия гаечен ключ от комплекта на колата.

Взе ключа и го постави на масата, да му е под ръка. Седна и запали нова цигара.

Известно време стоя така, втренчен в магнетофона, обмисляйки това, което щеше да каже. Но мисълта му постоянно отскачаше до другия край на стаята; виждаше ясно ужаса в очите на жената докато пръстите му потъваха в меката плът на шията й.

- Е, хайде стига! — изрече той с груб и ядосан глас. — Избий си я от главата! Тя е мъртва. Мисли за себе си сега. Загазил си здравата и трябва да се измъкваш. Хайде, започвай работа!

Чад се пресегна и включи магнетофона на запис. Двете ролки се завъртяха и той се наведе над микрофона. Започна да говори бързо. Думите се изливаха като поток от устата му, докато лентата бавно се придвижваше от едната ролка към другата.

- Лично на вниманието на областния прокурор Джон Харингтън — каза той на микрофона. — Мистър Харингтън, това е самопризнание за убийство от мен, Чад Уинтърс, Литъл Идън, Калифорния. Датата е тридесети септември, часът е два и четиридесет и пет следобед.

Направи пауза, загледан в златните пясъци и синия океан. Вълните нежно заобикаляха далечните скали. Премести стола си по-близо до масата и продължи:

- Много лесно би било да ви разкажа за убийството, как го извърших и защо лейтенант Легит не ме арестува още в момента щом разбра, че се касае за убийство. Но това не е всичко. Бих искал да имате цялата история, за да знаете как започна това, защо започна и защо се стигна до убийство. Имайте малко търпение, господин прокурор, и изслушайте този запис. Ще имате всички факти, които ви интересуват. Обещавам, че няма да се отегчите. Просто се отпуснете и слушайте…

Глава I

Някъде през май миналата година си седях на бюрото в „Пасифик Банкинг Корпорейшън“ и си гледах работата, правейки се, че гледам работата и на банката. По това време бях чиновник, помощник по стоковите операции. Още сега искам да подчертая, че не съм роден за банков чиновник. Да седиш цял ден зад едно бюро и да се грижиш за хорските пари — това беше моята концепция за истински ад.

Та, точно тази майска утрин на бюрото ми бяха пристигнали пет писма със сутрешната поща. Четири от тях бяха от търговци, на които дължах пари и които заплашваха да пишат на банката относно дълговете ми. Петото беше от едно момиче. Пишеше ми, че била бременна и ме питаше какво смятам да направя по въпроса.

Момичето не ме интересуваше — винаги съм се оправял с жените, но четиримата търговци бяха истински проблем. Трябваше да намеря пари от някъде или да бъда изхвърлен от банката.

Страшно бях закъсал за пари и изглеждаше, че трябва да потърся „Шайлокс“ — заемната къща, от която после нямаше отърване. Тъкмо посягах към указателя за телефона на Лоуенстейн, когато звънна вътрешната връзка.

— Уинтърс — постарах се гласът ми да звучи бодър и трудоспособен. Стараех се да не рекламирам безделието си банката.

— Мистър Уинтърс, бихте ли дошъл в кабинета на мистър Стърнууд, моля?

Поканата означаваше неприятности. Стърнууд викаше при себе си членове от персонала само когато искаше да им поднесе ритник в задника. Е, признавам си, обля ме студена пот и получих аритмия. Дали някой от онези кучи синове не беше отишъл при Стърнууд? Или онази малка курва Пола? Или бях объркал нещо в работата си?

Докато вървях покрай дългата редица от бюра към кабинета на Стърнууд усещах любопитните погледи на мижитурките. Знаеха къде отивам. Бяха тихи и порядъчни хорица. Повечето бяха женени, с безкраен наниз от дечурлига. Останалите просто изчакваха да се появи мис Подходяща.

С изключение вероятно на Том Ледбийтър, всички те не ме одобряваха. Не им харесваше или кройката на дрехите ми, или начина, по които се закачах с хубавите машинописки, или пък обема работа, която извършвах. Неодобрението им стърчеше високо като бодли на таралеж и те никога не се държаха приятелски с мен. На мен обаче не ми пукаше. Имах достатъчно приятели и отгоре на това не бяха така тъпи, ограничени и стиснати хапльовци, като колегите ми.

Почуках на вратата на Стърнууд, натиснах дръжката и влязох.

Старият Стърнууд и баща ми бяха дългогодишни добри приятели. Идеята да стана банкер беше на Стърнууд и баща ми я беше прегърнал.

Не бях влизал в кабинета му, откакто се бях върнал на работа, след пет годишна служба в армията. Тогава беше доста приятелски настроен към мен. Посрещна ме като герой с приказки от рода на: „Занапред ще имаш всякакви шансове за голям успех!“

Този път изглежда не изгаряше от желание да ме прегърне.

— Влез Чад. — Той остави някакъв топ документи на бюрото си. — Седни.

Седнах, като внимавах да не се прегърбвам. Побутна към мен златна табакера. Запалихме във внушително мълчание, после той каза:

— На колко години си, Чад?

— Тридесет и две, сър.

— С нас си от четири години?

— Да, сър.

— И три години от преди войната?

— Точно така, сър.

— Ледбийтър е с нас от пет години. Как така е вече заместник-директор, а ти все още си чиновник?

— Може би той има по-голям късмет, сър — казах, сигурен, че иска да чуе точно това.

Той поклати глава.

— Причината е, че Ледбийтър се интересува от работата си и работи много, докато ти правиш колкото е