седмица ме измъкна три пъти от леглото между два и три часа през нощта. Два пъти ме вика при себе си и аз трябваше да оставя цял куп работа, да изтърча, за да я чакам с часове и накрая секретарката й да ми каже, че мис Шели с прекалено заета, за да ме приеме. Трябваше да стоя до късно, нощ след нощ, защото постоянно ме затрупваше с безсмислена работа. След няколко месеца ще се чувстваш като мен.
— Така ли мислиш?! — Вдигнах брадичка към него. — Е, грешиш! Нека да ти кажа нещо: зная как да се оправям с жените. Тази кучка няма да ме обязди. Само гледай и ще видиш.
Глава II
Бях си отбелязал в дневника да се обадя на Вестъл Шели в единадесет часа на петнадесети май.
През седмицата не се потрудих кой знае колко за срещата. Научих се да се ориентирам в папките, но не се стараех да запомням детайли.
Ледбийтър не беше в състояние да ми помогне много, освен по някои належащи въпроси, но те се оказаха много важни.
Напоследък Вестъл направила три искания и понеже Ледбийтър не се съгласил, тя натиснала Стърнууд да се отърве от него.
Първо, искала някакво палто от норка, струващо двадесет и пет хиляди долара, да бъде прието от данъчните власти като законен разход и да не бъде облагано. Ледбийтър правилно посочил, че данъчните ще обявят банката за луда, ако постави такова искане.
Второ, искала да вдигне наемите на всички апартаменти, принадлежащи на фондацията „Шели“, с петнадесет процента. Ледбийтър й напомнил, че миналата година ги е повишила и е невъзможно ново повишение. С него била съгласна и фирмата „Харисън и Форд“, управляваща недвижимите имоти. Според тях наемите не отговаряли вече на условията в апартаментите и щяло да бъде невъзможно да изцедят допълнителни пари от наемателите.
Трето, искала банката да продаде голям жилищен блок на „Уестърн Авеню“ 334, който баща й купил през 1914 година. На пръв поглед разумно искане, имайки предвид повишението на цените на жилищните блокове. Ами петимата наематели, живеещи там, откакто е бил купен от стария Шели? Банката смяташе, че те трябва да се имат предвид. Вестъл вече имаше предложение от Моу Бърджис, и то доста добро; той искаше да превърне блока в луксозен публичен дом.
Въпреки всички объркващи въпроси, които тя можеше да ми изстреля, считах, че първо трябва да се оправя с тези три точки, ако искам да се задържа и минута на новия си пост.
Сутринта на петнадесети взех такси от банката до скромния си едностаен апартамент и се преоблякох. Ледбийтър винаги посещаваше резиденцията Клифсайд в традиционния тъмен костюм. Аз реших да предоставя на Вестъл пълна смяна на пейзажа.
Облякох си бяла спортна риза, жълто спортно яке и сини габардинови панталони. Сложих кафяв шал на жълти точки и мокасини от телешка кожа.
Приличах повече на преуспял филмов актьор, отколкото на неуспял чиновник и точно така исках да изглеждам.
Частният път до резиденцията беше изсечен направо в скалата. Извиваше се около три мили, все по- нависоко и по-нависоко, докато накрая свършваше до изящна порта от ковано желязо, висока около пет метра, на триста метра над морското равнище.
Таксито преодоля последния завой и първият поглед към къщата ме изправи на нокти.
Очаквах нещо голямо, но това не беше къща, а дворец, кацнал на огромна тераса; необятна и прекрасна грамада от бял мрамор.
Стоте бели стъпала до входната врата доста ме измориха.
Преди да се огледам за звънец или нещо такова, една от вратите се отвори и Харгис, икономът на Вестъл, застана като в рамка.
Беше голям и дебел, със студено, аристократично лице като на владика. Бледосивите му очи ме изгледаха с хладно неодобрение. Погледът му конкурираше сибирски вятър.
— Аз съм мистър Уинтърс — съобщих. — Мис Шели, моля.
Той се отмести и влязох в нещо с размерите на Пенсилванската централна гара.
— Моля седнете, сър — той излезе с високо вдигната глава и гръб изправен като релса.
Разходих се, оглеждайки рицарските брони, бойните секири, копията и мечовете, които блестяха по облицованите с дъб стени.
Имаше и няколко картини в масло на добре охранени кавалери, които можеше и да са, а можеше и да не са дело на Франс Хале.
Атмосферата на къщата имаше странен ефект върху мен. Започнах да съжалявам за спортния си екип. Изведнъж изпитах страх от срещата с Вестъл Шели.
Представих си Том Ледбийтър в спретнатия си тъмен костюм, стиснал куфарче в изпотените си ръце, чакащ началото на една битка, която знаеше, че не може да спечели.
Харгис се върна след няколко минути.
— Ако ме последвате…
Последвах го по коридор, достатъчно широк за десеттонен камион. Спряхме пред двойна дъбова врата.
Харгис почука лекичко, натисна дръжката и бутна вратата.
— Мистър Уинтърс от „Пасифик Банкинг Корпорейшън“ — прозвуча сякаш обявяваше третокласен номер в четвъртокласно нощно заведение.
Поех си въздух и влязох.
Стаята беше малка, слънчева и пълна с цветя. Френски прозорци водеха към широка тераса и откриваха прекрасен изглед към градината и далечния океан.
Зад голямо бюро до прозореца седеше момиче с прибрана назад тъмна коса. Сините й очи ме гледаха иззад строги очила без рамки. Не си направих труда да гледам зад прическата и очилата и там ми беше грешката. Познавайки Ив Долън сега ми се струва странно, че тогава не забелязах в нея онова нещо, което след няколко месеца щеше да превърне живота ми в ад. Не ме интересуват очилати жени, така че не се потрудих да я огледам отблизо. Очилата и прическата й я поставяха в категорията „кисели девственици“, а мен те никога не са ме интересували.
— Мистър Уинтърс? — попита тя и забелязах как зяпаше облеклото ми.
— Същия.
— Ой! Аз съм мис Долън, секретарката на мис Шели. Ще седнете ли? Мис Шели може да се забави.
Сетих се Ледбийтър, за това как е чакал часове за да бъде отпратен. На мен тия нямаше да ми минат.
— Когато мис Шели ме повика, ще ме намерите в градината — казах аз и излязох на терасата.
Чух я да казва нещо след мен, но продължих. Слязох по стълбите, седнах на парапета и запалих цигара. Бях доста нервен, но си повтарях, че няма да бъда отпратен без да видя тази жена. Реших да изчакам петнадесет минути и да действам. Наблюдавах как цяла рота китайци грижовно поддържат поляните, алеите и цветните лехи. Изпуших три цигари докато стрелките на часовника ми бавно се влачеха в кръг. Най-после петнадесетте минути изтекоха. Нахълтах обратно в убежището на мис Долън.
— Още ли не е готова да ме приеме? — сложих ръце на бюрото и се наклоних напред, така че да може да улови миризмата на одеколона ми.
— Боя се, че не. Тя може доста да се забави, мистър Уинтърс.
— Бих искал лист хартия и плик.
Това я изненада. След моментно колебание тя ми посочи един шкаф.
— Благодаря — Казах аз. — Ако разрешите… — наведох се, измъкнах пишещата машина под носа й, обърнах я, сложих я пред себе си на бюрото, издърпах си стол и седнах.
Тя понечи да каже нещо, но се отказа. Продължи да пише в бележника си, но личеше, че е изненадана.
Натраках следната бележка:
„Уважаема мис Шели,
