Джеймс Хадли Чейс
Подхлъзването
Въведение
Глава I
Някъде през май миналата година си седях на бюрото в „Пасифик Банкинг Корпорейшън“ и си гледах работата, правейки се, че гледам работата и на банката. По това време бях чиновник, помощник по стоковите операции. Още сега искам да подчертая, че не съм роден за банков чиновник. Да седиш цял ден зад едно бюро и да се грижиш за хорските пари — това беше моята концепция за истински ад.
Та, точно тази майска утрин на бюрото ми бяха пристигнали пет писма със сутрешната поща. Четири от тях бяха от търговци, на които дължах пари и които заплашваха да пишат на банката относно дълговете ми. Петото беше от едно момиче. Пишеше ми, че била бременна и ме питаше какво смятам да направя по въпроса.
Момичето не ме интересуваше — винаги съм се оправял с жените, но четиримата търговци бяха истински проблем. Трябваше да намеря пари от някъде или да бъда изхвърлен от банката.
Страшно бях закъсал за пари и изглеждаше, че трябва да потърся „Шайлокс“ — заемната къща, от която после нямаше отърване. Тъкмо посягах към указателя за телефона на Лоуенстейн, когато звънна вътрешната връзка.
— Уинтърс — постарах се гласът ми да звучи бодър и трудоспособен. Стараех се да не рекламирам безделието си банката.
— Мистър Уинтърс, бихте ли дошъл в кабинета на мистър Стърнууд, моля?
Поканата означаваше неприятности. Стърнууд викаше при себе си членове от персонала само когато искаше да им поднесе ритник в задника. Е, признавам си, обля ме студена пот и получих аритмия. Дали някой от онези кучи синове не беше отишъл при Стърнууд? Или онази малка курва Пола? Или бях объркал нещо в работата си?
Докато вървях покрай дългата редица от бюра към кабинета на Стърнууд усещах любопитните погледи на мижитурките. Знаеха къде отивам. Бяха тихи и порядъчни хорица. Повечето бяха женени, с безкраен наниз от дечурлига. Останалите просто изчакваха да се появи мис Подходяща.
С изключение вероятно на Том Ледбийтър, всички те не ме одобряваха. Не им харесваше или кройката на дрехите ми, или начина, по които се закачах с хубавите машинописки, или пък обема работа, която извършвах. Неодобрението им стърчеше високо като бодли на таралеж и те никога не се държаха приятелски с мен. На мен обаче не ми пукаше. Имах достатъчно приятели и отгоре на това не бяха така тъпи, ограничени и стиснати хапльовци, като колегите ми.
Почуках на вратата на Стърнууд, натиснах дръжката и влязох.
Старият Стърнууд и баща ми бяха дългогодишни добри приятели. Идеята да стана банкер беше на Стърнууд и баща ми я беше прегърнал.
Не бях влизал в кабинета му, откакто се бях върнал на работа, след пет годишна служба в армията. Тогава беше доста приятелски настроен към мен. Посрещна ме като герой с приказки от рода на: „Занапред ще имаш всякакви шансове за голям успех!“
Този път изглежда не изгаряше от желание да ме прегърне.
— Влез Чад. — Той остави някакъв топ документи на бюрото си. — Седни.
Седнах, като внимавах да не се прегърбвам. Побутна към мен златна табакера. Запалихме във внушително мълчание, после той каза:
— На колко години си, Чад?
— Тридесет и две, сър.
— С нас си от четири години?
— Да, сър.
— И три години от преди войната?
— Точно така, сър.
— Ледбийтър е с нас от пет години. Как така е вече заместник-директор, а ти все още си чиновник?
— Може би той има по-голям късмет, сър — казах, сигурен, че иска да чуе точно това.
Той поклати глава.
— Причината е, че Ледбийтър се интересува от работата си и работи много, докато ти правиш колкото е