Дай ми смокинов лист

отсрещното платно също спряха. Наизлязоха шофьори на камиони и хора в костюми. Приближихме се до обърнатия камион и погледнахме в кабината.

Главите на Сомбрерото и Козето елече се показваха през счупеното предно стъкло. Не бяха приятна гледка. Освен разкъсаните им, окървавени лица, от тях беше останала и вонята на мръсотия.

Когато спрях пред хотел „Скоклива жаба“, стрелките на часовника на арматурното табло показваха 18:30. Беше се наложило да изчакам пътната полиция, за да кажа как шофьорът на големия камион е изпуснал управлението и е връхлетял в канавката. Полицаите искаха да възстановят движението колкото се може по-бързо и да разчистят пътя.

— Тези черни карат прекалено бързо — каза с отвращение старшият полицай. — А тези двамата са имали защо да бързат. Камионът е краден.

Бях предположил това. Казах му, че бързам. Той ме предупреди, че може да ме извикат като свидетел, макар и да се съмнявал.

Докато приближавах Сърл се замислих над станалото. Нямаше съмнение, че се бяха опитали да ме убият. От сега нататък трябваше да внимавам доста повече. Чудех се дали Бенболт е уведомил Раес, че знам за търговията им с наркотици. Това не беше изключено — предполагах, че са му платили достатъчно, за да уреди сделката с фабриката.

Спомних си със задоволство доклада и кутията консервирани жабешки бутчета, които очакваха полковника. Каквото и да се случеше с мен тази шайка щеше да бъде разгромена. Все пак нямах намерение да ми се случва каквото и да било.

На рецепцията заварих стария Ейбрахам. Той ми се усмихна щастливо.

— Къде е мис Пеги? — попитах го аз.

— Тук в офиса е, мистър Уолъс. С мистър Уилис Полак, адвоката. Чухте ли новината? Мис Пеги сега е богата!

— Къде е баща й?

Усмивката на Ейбрахам изчезна.

— На легло е. Горкият човек! Не му остава много, струва ми се.

Заобиколих рецепцията и влязох в малкия офис, след като почуках на вратата.

Уилис Полак, който сега приличаше на Буфало Бил повече от всякога, седеше на едно кресло. Пеги беше зад бюрото. Двамата се справяха с бутилка шампанско.

— Здрасти Дърк! — възкликна Пеги и ми се усмихна за добре дошъл. — Къде се губиш? — Тя извади чаша и за мен. — Празнуваме! Присъедини се към нас!

Аз влязох и затворих вратата.

— Не обичам шампанско, но все пак благодаря — отговорих аз. — Какво празнувате?

— Продадох фабриката! Хари е завещал всичко на мен! Сега съм богата!

Аз дръпнах един стол и седнах странично.

— Доста бързо си се справила. Уедърспун дори не е погребан още.

— Кажете му, мистър Полак. Искам да знае — каза Пеги, наля шампанско в чашата и я бутна през бюрото към мен. — Хайде, Дърк, искам да празнуваш с нас!

Аз взех чашата, вдигнах я и отпих малко.

— Е, мистър Уолъс — каза Полак, — сключихме чудесна сделка. Пеги постъпи много добре, че се посъветва с мен.

— Веднага щом онзи адвокат от Маями, мистър Бенболт, ми се обади — намеси се Пеги, изтичах при мистър Полак и когато пристигна този човек… мистър Раес, го посрещнахме двамата.

Полак ми се усмихна със старомодната си усмивка.

— Честно казано, мистър Уолъс, този мексиканец не ми хареса особено, но се държеше съвсем делово. Каза, че ако се забавим, ще трябва да се освободи персоналът и ресторантите ще потърсят друг снабдител. Това ми се стори логично обяснение. Предложи двеста и петдесет хиляди долара. Според мен това е добра цена. Обърнах му внимание на факта, че завещанието на мистър Уедърспун още не е влязло в сила, а той отговори, че адвокатите му не се съмнявали, че собственик на фабриката е Пеги и че формалностите ще се уредят съвсем скоро. След това го предупредих, че собствеността върху фабриката не може да се прехвърли официално на негово име, докато не се уреди този въпрос, така че би било по-добре да изчакаме. Той възрази, че ако изчакаме толкова много време, стойността на фабриката ще намалее заради загубата на клиенти и аз се съгласих. Предложи веднага да плати петдесет хиляди долара в брой. Ако Пеги приемела капарото, той щял да изпрати човек, който да поеме работата още утре, и така нямало да уволнява работници и щял да продължи бизнеса без прекъсване. Това предложение ми се стори приемливо, така че посъветвах Пеги да подпише. От утре собственик на фабриката е мистър Раес, освен ако завещанието на мистър Уедърспун не се окаже невалидно, което ми се струва малко вероятно. — Той поглади късата си брада и се усмихна. — Както и да е, успях да накарам мистър Раес да подпише, че се отказва от петдесетте хиляди долара, в случай, че сделката се провали. Наложи се да поспорим малко. — Полак се усмихна отново. — Хората с опит могат да разберат кога някой е прекалено заинтересован дадена сделка да се осъществи и знаят кога да дръпнат юздата. — Той се наведе напред и потупа Пеги по ръката. — Така че каквото и да се случи, това младо момиче ще притежава петдесет хиляди долара, които вече са на сигурно място в банката.

Изкусих се да им кажа, че сделката със сигурност ще пропадне и че след няколко дни хората от отдела за борба с наркотиците ще плъзнат из фабриката, че Раес и Стобарт ще влязат в затвора, но реших да не помрачавам радостта им.

Вдигнах чаша, кимнах на Пеги и отпих.

— Чудесно.

— Наистина! Сега имам достатъчно пари, за да помогна на татко — каза тя с блеснали очи. — Винаги съм искала да му помогна. Ще го изпратя в една частна клиника в Маями. Надявам се и се моля на Бога да успеят да му помогнат.

Погледнах Полак, който поклати тъжно глава.

— Обясних на Пеги, че вече няма никаква надежда за горкия Боб.

— Не ме интересува! — възкликна тя. — При всички случаи ще отиде в тази клиника. За какво са парите, ако не за да помогнеш на близките си?

— А какво смяташ да правиш с хотела? — попитах аз. — Смяташ ли да продадеш и него?

Тя поклати глава.

— Вече не. Промених решението си. Татко също иска да го запазя. С парите от фабриката и бакалницата ще го модернизирам. Мистър Полак също смята, че е по-добре да постъпя така.

— Какво е заключението за смъртта на Уедърспун? — попитах аз.

— Както се очакваше. Нещастен случай.

Свих рамене. Доктор Стийд несъмнено беше лоялен към стария си приятел алкохолик.

— Е, Пеги, поздравявам те още веднъж. Желая ти всичко най-хубаво — казах аз, оставих ги и се качих в стаята си. Все още потресен от опита да ме убият, легнах на леглото и се замислих.

Много скоро щях да разгромя една шайка, пласираща наркотици, но главната ми задача беше да открия Джони Джаксън. Така че реших да последвам съвета на баща си: „Синко, когато изпаднеш в безизходица и не знаеш как да продължиш, върни се назад, към квадрат А и може, ако използваш мозъка си, да откриеш нещо важно, което в началото си пропуснал.“ Така че се върнах в началото и се замислих сериозно.

Абстрахирах се от наркотиците — от Раес, Стела и Стобарт. Те само отклоняваха вниманието ми. Замислих се за Уоли Уоткинс — приятният възрастен човек, който отглеждаше рози. Съвсем ясно си спомних как се смути, когато го попитах дали напоследък е виждал Джони Джаксън — това беше реакция на добър, честен човек, който се кани да изрече лъжа.

Свалих краката си от леглото и се изправих. Вече беше станало 19:30. Бях гладен и слязох долу в ресторанта. Кимнах на няколкото търговски пътници, които се хранеха и работеха едновременно, и си поръчах специалитета за тази вечер — телешко филе.

След като се нахраних, излязох от хотела, качих се на колата и подкарах към малката къща на Уоли Уоткинс.