Слънцето вече залязваше и сенките бяха удължени. Отклоних се от главния път, спрях колата на неколкостотин метра от дома на Уоткинс и изминах останалото разстояние пеша. Не след дълго видях и самата къща. Лампите във всекидневната светеха. Пердетата бяха спуснати. Усещах дъха на розите.
Заобиколих къщата съвсем тихо и се приближих откъм задната й страна. Спалните бяха тъмни, но бях взел фенерчето си. Спрях и се ослушах. Чуваше се само далечното ръмжене на камионите по шосето.
Отворих малката портичка и влязох в задния двор. Минах покрай дългостеблените рози — същите, които бяха поставени на гроба на Фредерик Джаксън, и се приближих до къщата. Чух, че телевизорът работи. Прозорците на спалните бяха срещу мен. Единият беше широко отворен. Осветих вътрешността на стаята — очевидно беше на Уоли Уоткинс, защото личеше, че в нея живее мъж. Беше с двойно легло, шкафове, без никакви украшения. Отидох до прозореца на другата стая и също я осветих, този път през стъклото. Тя беше по-малка, с единично легло и беше ясно, че я ползва жена. Имаше малка тоалетна масичка с парфюми и други женски дреболии. Това, което ме впечатли най-много обаче беше русата перука, поставена върху поставка с формата на глава. Кичурите й бяха добре сресани и стигаха почти до пода.
Бутнах прозореца, но беше затворен, така че се върнах при другия и влязох в стаята на Уоли Уоткинс. Прекосих я, отворих тихо вратата и се озовах в тъмния коридор.
Уоли слушаше новините по телевизията. Чух, че говорителят съобщаваше за някакво земетресение. Отидох до другата врата, отворих я и влязох в женската стая. Затворих след себе си и се огледах с помощта на фенерчето. Стаята очевидно беше на младо момиче. На едни рафтове в далечния й край бяха подредени кукли. На другата стена беше залепен плакат с някаква рок група. На един стол имаше голямо, старо, кафяво плюшено мече. Осветих стените наоколо и замръзнах — над леглото видях дървена рамка със стъкло.
Приближих се. В рамката имаше медал. Медал за храброст. Беше на Мич Джаксън — медалът, за който бях сигурен, че е висял над леглото на Фред Джаксън. Сега висеше над леглото на… на кого? На Джони Джаксън? Толкова извратен ли беше той, че да носи тази дълга руса перука и да се занимава с кукли и плюшени мечета? Не беше изключено, но изпитвах съмнения.
Отидох до гардероба и го отворих. Вътре висяха няколко рокли — до една като за младо момиче. Бяха евтини и можеха да се купят във всеки магазин за конфекция. Освен тях имаше кожено яке и няколко чифта джинси. На един рафт видях два сутиена и три чифта бели бикини.
Погледнах още веднъж медала за храброст, след това се върнах в стаята на Уоли Уоткинс, излязох през прозореца и отидох пред къщата. Бутнах портата и влязох в двора. Позвъних. Телевизорът изведнъж млъкна и настъпи тишина. Изчаках още малко и отново позвъних. Мина още известно време, след което вратата се отвори и Уоли Уоткинс се втренчи в мен от прага.
— Здравейте, мистър Уоткинс — поздравих аз. — Аз съм Дърк Уолъс.
— Да — отговори той без да се отмести. — Мистър Уолъс, боя се, че сте дошли в неподходящ момент. Елате утре.
— Извинете, но няма да стане утре. Трябва да поговорим за сина ви.
Видях как замръзва. Светлината в коридора беше зад него и лицето му беше в сянка.
— Мистър Уолъс — продължи той с колебание в гласа. — Струва ми се вече ви казах, че синът ми повече не ме интересува. Каквото и да имате да ми кажете за него, ще трябва да изчака до утре. Ще ви помоля да ме извините. — Той понечи да затвори вратата.
Направих крачка напред.
— Съжалявам, мистър Уоткинс, но за тези неща ще бъде уведомена полицията. Не е изключено да сте замесен и вие. По-добре е да поговорим.
— Полицията? — Той отстъпи назад в коридора и отвори пътната врата широко.
— Точно така — отговорих аз. — Съжалявам, че ви безпокоя, но ще трябва да поговорим.
Той се поколеба, след което сви рамене примирено и ме въведе във всекидневната.
— По-добре влезте, мистър Уолъс.
Последвах го в уютната и подредена всекидневна. На масата имаше прибори за вечеря — за двама.
— Надявам се, че няма да ни отнеме много време, мистър Уолъс — каза Уоли Уоткинс. — Тъкмо се канех да вечерям. — Той се поколеба, след което старомодната му учтивост го застави да ми предложи нещо за пиене.
— Не, благодаря — отговорих аз и седнах на едно кресло. — Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мистър Уоткинс, но синът ви ще си има големи неприятности. След няколко дни ще бъде арестуван. Търгувал е с наркотици тук в Сърл.
— Синът ми? Тук? В Сърл? — Уоткинс отиде до другото кресло и се отпусна тежко в него. — Не разбирам. Сид тук?
— Не, самият той не е тук. Живее в Парадайз Сити под името Хърбърт Стобарт. Притежава къща, която струва поне половин милион долара, а също и ролс ройс. Заедно с Хари Уедърспун са успели да организират много доходна мрежа за търговия с наркотици. Годишната им печалба е над три милиона.
— Уедърспун? — възрастният човек изглеждаше стъписан.
— Позволете ми да ви обясня, мистър Уоткинс. Повечето от нещата, които ще ви кажа, се основават на предположения, но има факти, които косвено потвърждават тези предположения. Всичко е започнало във Виетнам. Уедърспун е бил агент във военния отдел за борба с наркотиците. Наркоманията е била голям проблем за армията. Уедърспун открил кой продава опиати на войниците в полка си и от кого ги взема. Вземал ги е от сина ви, мистър Уоткинс. Пласьорът, Мич Джак-сън, е загинал по време на военна операция, малко преди да бъде арестуван. Уедърспун изглежда е разбрал, че в този бизнес играят много пари и подтикван от алчността си, се е свързал със сина ви и двамата са се споразумели. След като са били освободени от армията, им е хрумнала идеята да продават хероин на богатите дегенарати, като използват консервени кутии с жабешки бутчета. Наркотикът е бил поставян в найлонови пликчета в кутиите, уж като специален сос, който се приготвя лесно. Идеята е добра и безопасна. Синът ви е създал широка мрежа от купувачи, които са получавали тези консерви като специални пратки веднъж месечно. Уедърспун се е занимавал с опаковането, а синът ви е осигурявал хероина и е намирал клиентите. След това нещо се е случило. Не зная точно какво, но Уедърспун изведнъж е решил да се оттегли от играта. Може би е решил, че е спечелил достатъчно, може да се е скарал със сина ви. Не знам. Не е толкова важно. Както повечето пласьори, които решат да се оттеглят, той умря преждевременно. Фабриката току-що-беше купена от един мексиканец на име Едмундо Раес с пари на сина ви. Двамата си мислят, че ще могат да продължат доходния си бизнес, но имам достатъчно доказателства, за да им попреча и за да ги приберат на топло поне за петнадесет години.
Уоткинс остана неподвижен известно време, след това вдигна поглед към мен.
— Казах ви, мистър Уолъс, че не искам да имам нищо общо със сина си. Това, което ми разказахте, е ужасно и се надявам Сид да получи това, което заслужава. Може би трябва да ви благодаря, че ми казахте тези неща, но не виждам какво общо имам аз. Разбира се, боли ме, но Сид винаги е причинявал болка на майка си и на мен. Споменахте, че може би съм замесен и аз. — Той ме погледна в очите. — Замесен ли съм?
Направих се, че не чувам, защото исках да го извадя от равновесие.
— Странни неща се случват, мистър Уоткинс — продължих аз. — Преди десетина дни агенцията получи писмо от Фредерик Джаксън, с което молеше да открием внука му. Той изпрати само сто долара, но полковник Парнъл прие да му услужи, тъй като синът му Мич е награден с орден за храброст във Виетнам и е служил в полка му. С издирването бях натоварен аз. Докато се занимавах с него, попаднах на мрежа за пласиране на наркотици. За мен тя не е главният проблем, но не е и маловажен. Все още не съм открил Джони Джаксън. Онзи ден ви попитах дали сте се виждали с него напоследък и вие отговорихте, че не сте. Тогава останах с впечатлението, а сега съм още по-сигурен в това, че не ми казахте истината. Така че, питам ви отново: Виждали ли сте Джони Джаксън напоследък?
Той се загледа в ръцете си и не каза нищо.
— Виждали ли сте Джони Джаксън напоследък? — повторих въпроса си.
По болката, изписана на лицето му, разбрах, че събира сили, за да изрече още една лъжа, но в този момент вратата се отвори и влезе Би Би Мансъл.
— Стига толкова, влечуго! — изсъска тя. — Ставай и си обирай крушите!
Аз я погледнах. Беше със стегната памучна фланелка, която очертаваше гърдите й, и тесни джинси.
