— Не се пада така — каза тя. — Удари ли се?
— Сигурно съм си счупил гръбначния стълб и двата крака-казах с патос. — Но ти недей да се притесняваш.
Тя явно не се притесняваше, защото дори не ме слушаше. Беше се навела над капандурата и когато отидох при нея, тя я отвори.
— Дай да се направим на гладни — каза тя с усмивка. — Ако не друго, поне мирише хубаво.
Тя провеси крака през отворената капандура и изчезна.
Губя известен контрол над положението, помислих си аз. Тя ставаше твърде инициативна, но все пак я последвах. Озовахме се в дълъг тъмен коридор, в дъното на който имаше стълби. Надникнахме над перилата. Две площадки по-долу се виждаха сервитьори, които разнасяха табли нагоре-надолу.
— Не можем да слезем долу — казах. — Ще се сетят, че сме дошли оттук.
— И през ум няма да им мине — отвърна тя бързо. — Твърде са заети, за да ни забележат. Хайде, скъпи, няма друг изход.
Тя слезе по стълбите до следващата площадка. Последвах я.
— Аз ще вляза тук да си напудря носа и да се отърва от баретата — рече тя и посочи една врата, на която пишеше: жени. — А ти слез и запази маса.
Тя изчезна, преди да успея да кажа нещо. Облегнах се на перилата за малко и когато долната площадка опустя, аз се шмугнах по стълбите, стрелнах се през десет стъпала, после бързо се обърнах и започнах лениво да се изкачвам. Точно тогава иззад една завеса от мъниста, която водеше към горната част на ресторанта, се появи висок китайчуга, облечен в смокинг, който не му беше по мярка.
— Добър вечер, сър — каза той с лек поклон. — Имате ли запазена маса?
— Не — отвърнах аз. — Необходимо ли е?
— Няма проблеми — каза, като се поклони. — Тази вечер има много свободни маси. — Той ме огледа. — Случило ли се е нещо навън? Стори ми се, че чух сирена.
Извадих кутия „Кемъл“, избрах една цигара и я запалих, преди да отговоря, колкото се може по- небрежно.
— Няколко ченгета си играят на стражари и апаши. Не знам какво толкова ги е възбудило. Сигурно някой е забравил котката си заключена.
Хелън се появи с ръце в джобовете и отегчен израз на лицето. Тя беше махнала баретата и тъмната й копринена коса приятно очертаваше лицето й.
— Двама ли сте, сър? — попита китайчугата, като гледаше Хелън с възхищение.
— Да. Оставихме шестте си деца и кучето отвън.
Той примигна, погледна отново към Хелън и ни поведе към ресторанта.
— Трябва ли да дрънкаш глупости? — изсъска тя яростно като го последвахме.
— Нищо не приспива подозрителността по-добре от домашната атмосфера — прошепнах аз, като се ухилих.
Ресторантът беше обширен и безвкусен. На цяла стена беше изобразен отвратителен жълто-червен дракон, който бълваше огън и сяра през отворената си паст. Независимо от късния час, няколко души все още вечеряха и вдигнаха очи към нас, когато влязохме. Мъжете без изключение се вторачиха в Хелън с неудържим интерес. Забелязах със съжаление, че нито една жена не ми обърна каквото и да е внимание — те бяха твърде заети да отклоняват погледите на придружителите си от Хелън.
Седнахме на една маса в ъгъла и се опитахме да изглеждаме заинтригувани от менюто, дълго цял метър, което китайчугата разгърна пред нас. Накрая, отчаяни, поръчахме нещо пикантно и леко, и уиски със сода. Китайчугата се оттегли, вдървен като бастун от възмущение.
Трябваше да минат няколко минути, докато се разсее интересът на хората от съседните маси към нас и когато почувствахме, че можем да говорим на спокойствие, казах тихо:
— Не знам доколко беше разумно да бягаме по този начин. Може да се забъркаме в голяма каша.
Хелън поклати глава.
— Трябваше да се разкараме. Щеше да стане по-зле, ако бяхме останали. В края на краищата, ние наистина влязохме с взлом и ако бяхме казали защо и пресата научи, това би означавало да си разкрием картите.
— Някой трябва да се е обадил на ченгетата, иначе нямаше да се появят толкова бързо. Мислиш ли, че някой може да ни е видял да влизаме?
Хелън се намръщи.
— Възможно е. Няма да е зле да поостанем тук. Ако имат нашето описание…
— Да.
Китайчугата се върна и сложи чинии пред нас. Помолих го да ми донесе ново питие след пет минути. Имах страшна нужда от още едно.
Когато той си отиде, Хелън попита:
— Сигурен ли си, че беше мъртъв?
Кимнах и отпих една дълга глътка. Добре ми дойде.
— Няма съмнение. Артерията беше прерязана. Кръвта му е изтекла.
— Как ли е попаднал в асансьора?
— Сигурно е допълзял вътре и се е опитал да стигне до някой телефон — предположих аз. — В неговата стая нямаше.
Хелън се зае с ястието си.
— Бих предпочела да не ми се налагаше да го ям — каза тя. — Мислиш ли, че смъртта му има нещо общо с Дени?
Но аз почти не я слушах, защото цялото ми внимание беше насочено към един мъж, който се появи зад ъгъла, където се намираха маси, скрити за нашия поглед. Той беше висок и с фигура на професионален боксьор. Надвисналите му вежди се сключваха над едър нос. Тежкото му намръщено лице беше загоряло и застинало в студена, безизразна маска на играч на покер.
Носеше спортно сако на сини и бели карета и бежови панталони, а в ръката си държеше светлокафява шапка с широка периферия.
Веднага го познах. Описанието на портиера му пасваше като ръкавица. Това беше човекът, който така упорито се опитваше да се срещне с Брад Дени.
II
Звукът на сирените, които виеха нагоре по улицата, нахлу през отворените прозорци на ресторанта. Няколко от вечерящите скочиха, за да видят за какво е цялата тази дандания.
— Не гледай натам — казах припряно на Хелън. — Нашият човек с карираното сако е тук. Сега излиза. Аз тръгвам след него. Ти стой тук. Ще се видим в хотела. О’кей?
Тя отвори чантата си, извади ключа от колата и го плъзна към мен.
— Колата може да ти потрябва. Аз ще взема такси.
За пореден път й поставих отлична оценка за бързо мислене.
Човекът с карираното сако вървеше към изхода. Бутнах назад стола си, станах и се запътих към касата. Китайчугата ме изгледа с безразличие.
— Ще ида да видя каква е тая шумотевица отвън — казах аз и хвърлих една петдоларова банкнота. — Дайте рестото на дамата.
— Да, сър.
Отместих мънистената завеса и излязох на площадката. Мъжът, когото следях, беше спрял точно на изхода. Наблюдавах го над перилата и когато той излезе и се отдалечи от сградата, която полицията претърсваше, аз се втурнах надолу по стълбите, като взимах по три стъпала наведнъж. Успях да стигна до улицата навреме, за да го видя как изчезва бързо в тъмнината.
Хвърлих бегъл поглед към линейката и трите патрулни коли пред сградата. Беше се събрала тълпа от хора, които стояха в полукръг около входа. Две ченгета с усилие ги държаха на разстояние и бяха твърде заети, за да се занимават с мен.
Тръгнах след мъжа, който току-що бе напуснал ресторанта. Той се движеше бързо към паркинга, където
