бях оставил Буика.
Той крачеше с ръце в джобовете, с килната назад шапка и не се огледа нито веднъж. Докато се мъкнех след него, не преставах да се чудя какво ли търсеше в ресторанта. Той ли беше влизал в кантората на Дени? Той ли беше убил портиера? Може и да ни е забелязал и след това се е вмъкнал в ресторанта, за да се обади на полицията, така че да загазим. Това беше само налучкване, но идеята ми хареса. Но коя беше жената, която тичаше по алеята? Беше ли свързана по някакъв начин с убийството?
Високата широкоплещеста фигура пред мен спря пред входа на паркинга, за да хвърли един поглед през рамо. Едва успях да се прилепя към стената. Бях напълно убеден, че не ме е забелязал. Той влезе през портала и изчезна. Затичах се бързо и безшумно и стигнах до портала с десетина скока.
Мъжът с карираното сако не се виждаше никъде, но знаех, че е вътре. Оградата беше твърде висока, за да се прескочи лесно и аз прецених, че щях да го чуя, ако се беше опитал.
Реших, че той или търси пипнешком колата си, или е разбрал, че го следя и сега изчаква да види каква ще бъде моята следваща стъпка.
Хич не ми беше леко, като знаех, че е много вероятно той току-що да е извършил убийство и че още едно не би променило много нещата за него. Извадих пистолета от кобура и го пуснах в джоба си, като вдигнах предпазителя.
В продължение на няколко минути стоях в тъмното, убеден, че той не може да ме види, като напразно се опитвах да го открия. С всяка следваща минута все повече се убеждавах, че той е разбрал, че го следя и ми готви капан. Тръгнах край оградата, като се придържах към сянката и напрягах очи да го зърна.
Успях да различа само шест коли, подредени в средата на паркинга, и няколко секунди изчаквах нещо да помръдне, но нищо не се случи. Тръгнах и всеки път, когато се доближавах до някоя кола, спирах, за да я огледам.
Тази игра продължи около пет минути и вече се потях обилно, когато изведнъж фаровете на една кола се появиха на входа и осветиха паркинга като коледна елха. Проснах се по лице и бързо се огледах наляво и надясно. Нямаше и следа от човека с карираното сако.
Колата спря и светлините угаснаха. Едно момиче и един мъж излязоха от нея и забързано тръгнаха към изхода. Чух възбудения глас на момичето:
— Представяш ли си — убийство на четвърта улица! Мислиш ли, че ще можем да видим трупа?
Проследих ги с поглед как изчезват и се изправих. Човекът с карираното сако някак бе успял да ме прекара. Сигурно беше изкачил оградата, без да го чуя. Веднага се запитах какво би казала Хелън. Нямах никакво желание да й съобщя, че този тип се е измъкнал под носа ми. Не исках да разбивам илюзиите й, че съм страшно хитър детектив.
Тръгнах бързо към изхода покрай шестте коли, подредени в средата на паркинга, като се проклинах. Когато стигнах третата, чух тихо изсвирване, което сякаш идваше отзад. Заковах се, като че ли пред мен бе изникнала тухлена стена. Обърнах се и се взрях в тъмнината, като сдържах дъха си, за да чувам по-добре. Изведнъж осъзнах, че така както стоях на открито, бях отлична мишена за един добър стрелец. Вече бях готов да падна на ръце и колене, когато чух слабо изшумолява-не зад себе си. Бързо се извърнах, като ръката ми се стрелна към джоба за пистолета.
Широкоплещестата, неясна фигура вече се стоварваше върху мен. Един юмрук ме блъсна в гърдите и аз загубих равновесие. Измъкнах пистолета, когато втори юмрук се стрелна от тъмнината и се заби в челюстта ми.
Полетях в едно небе, пълно със звезди и ярки светлини.
III
Когато влязох, Хелън крачеше напред-назад в спалнята. Щом зърна пребитото ми лице и прашните дрехи, тя се втурна към мен, с очи, широко разтворени от уплаха.
— О, Стив! Какво се е случило? Ранен ли си?
Усмихнах се криво. Това беше най-доброто, което можех да постигна в момента, понеже и аз бях изпълнен със самосъжаление.
— Всичко е наред — отговорих, като се отпуснах върху леглото. Сети ли се да вземеш онази бутилка скоч, която си бях скътал? Една глътка ще ми дойде добре.
Тя изтича към куфара, изкопа бутилката, влезе бързо в банята и дойде с чаша, напълнена с безценното питие.
— Ще се справиш ли, скъпи?
— Трябва да съм умрял и заровен, за да не се справя с чаша уиски — отвърнах аз. — Успокой се, мила. О’кей съм.
Изпих част от уискито, оставих чашата и потърках челюстта си. Имах късмет, че не загубих някой зъб.
— Точно в този момент-продължих горчиво — пред теб стои Глупак № 1 в страната. Огледай го добре.
— Всичко това сигурно означава, че си го изгубил? — каза Хелън, като седна на леглото до мен. — Дори и най-добрите детективи не винаги успяват да проследят човека, който им трябва.
— Не го изгубих — казах аз. — Де да бях. Оставих се той да ме намери. Проследих го в паркинга. Там беше тъмно като в рог и той изчезна. Слухтях наоколо, но не го открих. После влезе една кола и освети мястото — пак нищо не видях. А през цялото време, разбира се, той се е криел зад някоя кола, като се е надявал да помисля точно това, което и помислих: че се е измъкнал И когато тръгнах към изхода, унил и скапан, изведнъж той се появи изневиделица и ме тресна — раздвижих челюстта си напред-назад. Стори ми се доста разхлабена. — Юмрукът му е като ковашки чук и е бърз като светкавица. Трябваше ми половин час да се свестя и още десет минути, докато раздвижа онова нещо, което досега наивно бях смятал за мозък. Той бе претърсил джобовете ми, разпилял цялото им съдържание и изчезнал.
— Какво имаше в портфейла ти, Стив?
— Попадна право в целта. Винаги съм твърдял, че ти си мозъкът на семейството. Слагаш пръст в раната. Всичко беше там: служебните ми визитни картички, от които да му стане ясно кой съм, адресът на Фаншоу, за да научи, че тук съм по работа, разрешителното ми, за да няма съмнение, че съм детектив, а сега това ще те довърши — и списък на причините за смърт, при които Джелърт няма право на иск. Всичко беше там! Ако той е някой човек на Дени, можеш да смяташ, че съм разкрил картите си.
— Е, стореното сторено — каза Хелън и ме целуна. — Случва се. Всеки може да попадне в капан. Не трябва да се обвиняваш.
— Много мило от твоя страна да го формулираш по този начин, но ако Медъкс разбере, сигурно ще му се спука някоя артерия. Е, писна ми. Стига ми за днес случаят Джелърт.
Започнах да се събличам, а Хелън каза:
— Когато ти си тръгна, аз излязох и се присъединих към тълпата. Позяпах малко и се сприятелих с един от полицаите. Той ми каза, че е бил направен опит за разбиване на сейфа в кантората на някакъв търговец на диаманти на третия етаж. Крадецът бил аматьор. Само надраскал сейфа. Полицията смята, че Мейсън, портиерът, го е чул, качил се да види какво става и е бил наръган.
Тъкмо си свалях панталоните, но спрях, за да кажа:
— Прилича ми на някой съвсем отчаян аматьор. Тези врели-некипели не ми звучат много убедително. Споменаха ли нещо за Дени?
Тя поклати глава.
— Не, полицията е убедена, че целта на убиеца са били диамантите в кантората на търговеца.
Продължих да се събличам.
— Ако е така, макар че се съмнявам, убийството на портиера няма нищо общо с Дени. Разбира се, ние не знаем със сигурност дали онзи тип с карираното сако е бил в сградата и дали той е убил Мейсън. Фактът, че в продължение на три дни се е навъртал наоколо и е търсил Дени, и че тази вечер се оказа до мястото на престъплението, навежда на мисълта, че той е убиецът, макар че нямаме никакво доказателство. Да не забравяме и дамата със скъпия парфюм. Каква ли е пък нейната роля?
Докато аз приказвах, Хелън беше заменила дрехите си с нощница. Скоростта, с която се съблича, винаги ме е смайвала. Последвах я в банята.
