— Остави я на мира — обади се Нулън.
Фенър не му обърна внимание.
— Да тръгваме — каза той и излязоха навън.
Глори вървеше вдървено край него. На улицата Фенър се спря.
— Ще отидем у вас — каза той на Глори.
Тя поклати глава.
— Казах ти, че няма „у нас“.
Фенър се усмихна.
— Ще отидем там, където си държиш дрехите. Тази вечерна рокля изглежда някак неподходяща през деня.
Глори се поколеба, после каза:
— Слушай, наистина не искам да се забърквам с Карлос. Би ли ме оставил да си отида?
Фенър я бутна в колата.
— Късно е, скъпа — каза той грубо. — Не мога да допусна някой да те застреля, щом му се прииска. Ще трябва да останеш при мен за известно време.
Тя въздъхна.
— Добре. Имам една къщичка недалеч от „Спондж Пиър“.
Фенър кимна на Бъгси.
— „Спондж Пиър“, бързо!
Бъгси се качи в колата и Фенър го последва. Седна близо до Глори, стиснал чантата си права между коленете.
— Съвсем скоро в това градче ще стане много забавно — каза той. — Може и да стигна донякъде, може и да не стигна, но каквото и да се случи, Карлос ще изгърми първи.
— Доста го мразиш, нали? — попита Глори.
Фенър погледна напред. Очите му бяха много студени.
— Можеш да се обзаложиш — каза той троснато.
На около половин миля след „Спондж Пиър“, в един гъстак от палми, беше скрита малка къща. Бъгси прекара колата през градината отпред и спря пред вратата. Широка веранда, засенчена със зелени навеси, заобикаляше къщата отвсякъде. На прозорците имаше зелени дървени кепенци.
Фенър слезе от колата и Глори го последва. Тя каза на Бъгси:
— Гаражът е отзад.
— Имаш ли кола? — попита я Фенър.
— Да. Нещо против ли имаш?
Фенър погледна Бъгси.
— Върни наетата кола. Ще използваме тази, на пиленцето. Не можем да си позволим да разхищаваме средства.
— Разбира се. Мен няма нужда да ме питате — каза Глори.
— Има ли прислуга тук? — попита Фенър като оглеждаше къщата.
— Една жена се грижи за домакинството.
— Това е добре. Бъгси ще може да й помага. — Фенър отново се обърна към Бъгси: — Закарай колата там, откъдето си я взел, и се върни тук. Мис Лидлър ще каже на прислужничката, че ще дойдеш по-късно. И им помагай, докато не ти кажа, че ми трябваш на мен. Ясно ли е?
— Ти плащаш сметката — каза Бъгси и подкара.
Фенър последва Глори в къщата. Беше хубава. Отнякъде изникна дребна мексиканка и Глори й махна с ръка.
— Това е мистър Фенър. Ще остане известно време. Би ли направила нещо за обяд?
Жената му хвърли бърз поглед. Подигравката в очите й не му хареса особено и тя си отиде.
Глори отвори една врата вляво на вестибюла.
— Влез там и си почини. Искам да се преоблека.
— Разбира се — каза Фенър и влезе в стаята.
Беше уютно — възглавници, канапета, още възглавници. Отвореният френски прозорец водеше към верандата и вътре цареше полумрак.
Мексиканката започна да сервира обяда на верандата. Фенър седеше на едно от канапетата вътре и пушеше.
— Когато свършиш — каза й той, — можеш да ми донесеш нещо за пиене.
Тя не му обърна внимание и той не си направи повече труд да разговаря с нея. Остана мълчалив.
След малко дойде Глори. Беше с бяла копринена рокля, дълга до глезените, и бели кожени сандали. Златисточервеникавата си коса беше прибрала на тила с червена панделка. Устните й бяха много червени, а очите й светеха.
— Харесвам ли ти? — попита тя и бавно се завъртя.
— Аха — отвърна той и стана. — Бива си те.
Тя му се нацупи и отиде да налее нещо за пиене.
Леденостудените коктейли сякаш хапеха. Когато седнаха да обядват, Фенър се чувстваше отлично. Приключиха с храненето без да говорят много. Усещаше очите й. Непрекъснато го гледаше, но когато той насочеше поглед към нея, тя бързо се обръщаше встрани. Разговаряха за къщата, за мексиканката и за други неща, които нямаха никакво значение. След като жената разчисти масата, Фенър се изтегна на канапето. Глори неспокойно сновеше насам-натам. Фенър я следеше с поглед, защото беше красива за гледане. Неочаквано, тя каза:
— Престани да стоиш там, без да правиш нищо!
— Какво искаш да правя?
Тя отиде до прозореца и погледна навън. Фенър я гледаше с интерес.
— Ела, ще ти покажа къщата — каза му тя.
Фенър стана от канапето и я последва през вестибюла в една друга голяма стая. В нея нямаше почти нищо — полирани дъски на пода, черги и едно голямо легло — това беше всичко. Вдясно имаше малка стаичка-гардероб и баня. Тя застана встрани, за да може Фенър да влезе и след това затвори вратата след себе си.
Докато тя чакаше, той надникна в банята и после в стаичката с дрехи.
— Много хубаво — каза й.
От мястото, където стоеше, чуваше дишането й. Не я погледна. Продължаваше да се разхожда в стаята, а тя чакаше. Тогава, изведнъж й каза:
— Хайде да поговорим.
Тя седна отпуснато на леглото. Сплете пръсти зад тила си и легна. Фенър я погледна. Лицето му беше безизразно.
— Тейлър е шеф на синдиката на Карлос. Бил е женен за Кърли Робинс, помощничката на Найтингейл. Карлос я уби. Ти ходеше с Тейлър. Знаеше ли с какво се занимава той?
— Седни тук — каза му тя — и ще поговорим.
Той седна близо до нея:
— Е?
— Дай ми ръката си.
Той сложи ръка в нейната.
— Знаеше ли? — повтори той въпроса си.
Тя стисна ръката му.
— Да, знаех.
Фенър беше неподвижен.
— Знаеше ли, че е бил женен за Кърли?
Тя лежеше със затворени очи и хапеше долната си устна.
— Не.
— Знаеше ли всичко за Карлос?
— Да, знаех всичко за него.
