Остана загледан в нея в продължение на няколко секунди и после излезе от стаята, оставяйки Глори да си лакира ноктите.
Фенър влезе във всекидневната. Беше го обзела някаква възбуда, чувството, че скоро ще разгадае тайната на цялата тази история. Отиде до бюфета и си наля нещо за пиене.
Влезе Бъгси.
— Ще има ли малко и за мен? — попита той, изпълнен с надежда.
Фенър тръсна глава.
— Налей си сам — каза му той и седна на канапето.
Бъгси си наля пълна чаша и се загледа в нея. Отпи голяма глътка и примлясна с устни. Фенър го погледна, но не каза нищо. Бъгси взе да кокори очи и после попита предпазливо:
— Тя не е стока, нали?
— Коя? — Фенър мислеше за други неща.
— Тя. Там, вътре. — Бъгси кимна към стаята на Глори. — Нещо й има или нещо й няма, нали?
— За какво говориш? — На Фенър му се щеше да го оставят на мира.
— Е, нищо — каза Бъгси и допи чашата си. Погледна Фенър крадешком и си наля друга.
— Следващият път, като излизаш навън, можеш да ме вземеш със себе си — каза Бъгси. — Някак си несигурно се чувствам като съм насаме с нея.
Фенър му се намръщи.
— Слушай, приятел — каза му той, — защо не се поразходиш малко? Трябва да премисля някои работи.
Бъгси допи чашата.
— Добре, добре — каза той помирително. — Ще отида да подремна. — И излезе.
Фенър лежеше на канапето с чаша скоч в ръка и гледаше през прозореца. Остана така дълго време. Хоскис, човекът от ФБР, му беше помогнал много. Беше му предал цялата налична информация и беше обещал да му даде още през следващите няколко дни. Дори се надяваше да изрови нещо за Мериан Дейли, макар че досега за нея не беше намерил нищо. Нулън ако останеше във Флорида щеше да е в безопасност. Тук не можеха да го съдят. Фенър се чудеше колко е умен и дали не би могъл да блъфира пред него. Реши да опита и да види какво ще излезе.
Глори дойде малко преди залез, а той още беше там. Тя седна до него.
— Е, премисли ли? — попита я Фенър.
— Да — отвърна тя.
Последва дълга пауза.
— Чудиш се какво ще стане с теб, нали? — попита той. — Мислиш си, че ако Тейлър се провали, ще трябва отново да тръгнеш на лов. Да си хванеш друг мъж, който да те издържа.
Погледът на Глори се втвърди.
— Мислиш за всичко, нали?
— Не ми говори надуто — каза й той. — Мислил съм и за теб. Няма да ти е лесно, но това е единственият ти изход. Тейлър се подхлъзва към пропастта и колкото по-бързо се откачиш от него, толкова по-добре ще е за теб. Няма нужда да се тревожиш. Погледни се в огледалото. Жена като теб няма да остане гладна.
Глори се изкиска.
— Ти си готин. Иска ми се да те мразя, но си твърде готин. Никога ли не ухажваш жените?
— Хайде да не отклоняваме темата. Няма значение какво правя. Сега работя, а когато работя не си играя.
Глори въздъхна.
— Сигурно си губя времето.
Фенър кимна. Започваше да се отегчава.
— Сега ми кажи за Тейлър. Взе ли нещо от него?
Глори направи муцунка.
— Защо мислиш, че съм взела?
— Това е предположение. Защо искаше да те убие? За да ти отмъсти? Много е рисковано. Той е знаел, че си с мен. За да ти попречи да говориш? Това е по-логично.
Глори отиде до бюфета и отвори голяма кутия от бисквити. Върна се с малко кожено портмоне. Хвърли го в скута му.
— Взех това — каза тя дръзко.
В портмонето Фенър намери няколко документа. Запали цигара и ги разгледа внимателно. В началото Глори остана при него и го наблюдаваше какво прави, но после, когато видя колко погълнато е вниманието му, излезе на верандата. Повъртя се там десетина минути, после отново влезе.
— Приготви вечерята, скъпа — каза й Фенър, без да вдига поглед от четивото си. — Тази нощ ще си легна късно.
Тя излезе и го остави сам. По-късно, когато се върна, той още седеше там и пушеше. Портмонето и документите не се виждаха никъде.
— Е? — подкани го тя.
Фенър я изгледа. Погледът му беше суров.
— Някой от онези типове знае ли, че имаш тази къща?
Тя поклати глава.
— Не. Никой.
Фенър се намръщи.
— Не ми казвай само, че сама си построила това нещо.
Не беше сигурен дали пребледнява или е от светлината. Тя каза с равен глас:
— Исках да има къде да отида, ако се разболея или нещо ми се случи. Така че спестявах и си купих къщата, без никой да знае за нея.
Фенър изсумтя.
— Имаш ли представа какво има в портмонето?
— Погледнах вътре. Тези неща нищо не ми говорят.
— Така ли? Но говорят прекалено много на Тейлър. Има четири разписки за получени пари и подробности за пет места, на които получават китайците.
Глори вдигна рамене.
— Не мога да ги осребря, и да ги внеса в банката, нали? — каза тя с безразличие.
Фенър се ухили.
— Е, аз пък мога — каза той и се изправи. — Ще ми дадеш ли един голям плик?
Тя посочи към бюрото в нишата на прозореца.
— Вземи си, ето там са.
Той мушна документите в един плик, надраска бележка и адресира плика до мис Пола Доулън, стая 1156, „Рузвелт Билдинг“, Ню Йорк.
Глори, която прочете това през рамото му, попита:
— Кое е това момиче? — В гласа й имаше подозрителност.
Фенър потупа плика с големия си пръст.
— Това е дамата, която се грижи за кантората ми.
— Защо ги изпращаш на нея?
— Слушай, скъпа, тази игра ще я играя както реша аз. Ако исках, можех да дам всичко на Хоскис от ФБР и той да разпердушини тези двамата. За него ще е достатъчно, колкото да започне разследване. Само че Карлос се държа зле с мен, така че и аз ще му отвърна със същото. Все пак, ако успее да ме изпревари, всичките улики пак ще стигнат до ченгетата. Разбираш ли?
Глори вдигна рамене.
— Мъжете или тичат след жени, или се забъркват в каши заради гордостта си — каза тя. — Възхищавам се от хората, които разчистват цели банди само със собствените си ръце, за да си отмъстят. Като във филмите.
Фенър стана.
