шофьора на камион.
След закуска отидох до брега и изпуших една цигара. На ярката слънчева светлина езерото изглеждаше много красиво. Водата беше спокойна и синя, а по небето плуваха лениви бели облачета.
Около осем часа тръгнах към вилата.
Без униформа, със сива рокля и малка сламена шапчица сестра Флеминг изглеждаше изненадващо добре. Чакаше нетърпеливо на верандата.
— Вече мислех, че тази сутрин ще закъснеете — каза язвително.
— Никога не закъснявам. Бичи веднага ще докара колата.
Последвах я до стаята на Бруно. Вече го беше измила и избръснала и той ме изгледа с живите си очи, когато малко сковано му се поклоних.
— Добро утро, синьор — поздравих. — Надявам се, че тази сутрин се чувствувате по-добре.
— Той се подобрява — каза сестра Флеминг, бутайки стола към леглото. — Но прекара много неспокойна нощ.
Преместих го от леглото върху стола, застанах отстрани, докато тя го покриваше, а след това закарах стола на верандата.
Лаура чакаше край парапета. Хвърли ми бърз и изпитателен поглед и каза добро утро със студен и равен глас.
— Можеш да отнесеш чантата на сестра Флеминг до колата, Дейвид — рече.
— Да, синьора.
Довечера, помислих си, гледайки я, ще те убия. Това са последните ти часове живот. Порадвай им се, бъди великодушна, няма защо да изглеждаш толкова студена и раздразнителна. След тринадесет часа ще си мъртва. Ако беше направила усилие, би могла да прекараш прекрасно живота си, без да кроиш планове, да заговорничиш и да си мислиш за парите, които си въобразяваш, че ще обсебиш. С нетърпение ще чакаш да минат часовете, вместо да се опиташ да забавиш времето и пълноценно да използуваш живота, който ти остава.
— Дейвид! Чуваш ли ме!
Стреснах се.
— Извинете, синьора — казах и се обърнах.
Забелязах, че сестра Флеминг смутено се взира в мен. Знаех, че Лаура гледа подире ми, докато вървя по верандата. Не ме бе грижа. Беше вече твърде късно, з а да направи каквото и да е. Капанът е заложен.
Пренесох ръчната чанта на сестра Флеминг надолу по пътеката до колата, която я очакваше, и я поставих върху седалката до Бичи.
Тя дойде и влезе в колата.
— Докато ме няма, внимавайте да не го тръскате — каза и колата тръгна.
— Ще се погрижа — обещах и останах да наблюдавам как старата таратайка подскача и се друса по прашния път.
Е, завесата се вдига. Първата стъпка по моя план, а също и според плана на Лаура, беше направена. Сестра Флеминг замина. Следващата стъпка щеше да е, когато Мария си тръгне вечерта. Другите стъпки щяха да последват бързо. Но докато Мария не е тръгнала от вилата, завесата щеше да остане вдигната пред празна сцена.
Взех лодката на Бичи и въдица. Когато се отдалечих на около петстотин метра от пристана, загасих мотора и опънах кордата.
Слънцето припичаше. Върху лицето си чувствувах лъчите му, които се отразяваха във водата. В далечината виждах рибарските лодки, които се прибираха в Пескатори след нощния риболов. Мислех си дали Белини е станал. Очите ми бяха вперени в часовника. Осем и четиридесет и пет. Като че от цял час е осем и четиридесет и пет. Минутите се точеха като часове, а часовете — като месеци. Наведох рамене и се опитах да не мисля.
Лодката леко се полюшваше. Малка локвичка от мръсна вода на дъното заплашваше да изцапа краката ми.
Забелязах, че Валерия слиза по стъпалата на пристана. Облечена беше в жълт бански костюм. Изглеждаше много млада, както беше застанала на кея и си слагаше шапката за плуване. За пръв път осъзнах, че има хубава фигура — почти като тази на Лаура, но от нейната, устата ми не пресъхваше и сърцето ми не се разтуптяваше. Чувствата ми към Валерия бяха различни. Тя щеше да ми бъде жена, когато станеше моя, щеше да има време да събуди у мене същите чувства.
Видях я как се гмурка във водата и започва бавно да плува към мен. Когато се отдалечи на около петдесет метра от пристана, се върна. Разбрах, че не ме е забелязала в малката зелена лодчица. Зарадвах се. Не исках да разговарям с нея, докато не свърши всичко.
Наблюдавах я как се изкачи на кея, след това се затича по стъпалата, и свали плувната шапка. Гледах я по целия път нагоре до вилата, а след това тя изчезна.
Поиграх си с въдицата, подръпвах кордата и си мислех за нея. Мислите за общото ни бъдеще ми се струваха като да гледаш Тадж Махал на лунна светлина.
Около десет и половина мъжът с бялата риза, който ме стресна с въпроса дали съм ходил в главната квартира на генерал Костен, мина с моторницата си.
Беше с момиче — русо и дундесто, облечено със зелена рокля, която не отиваше на лицето му. Беше такъв тип момиче, за което би се оженил сержант от армията, за да му народи много деца.
Той ми махна и ми се усмихна широко и приятелски. Аз също му махнах, но моята усмивка беше скована. Видях как лодката се отправя към Паланца и когато се изгуби от погледа ми, поех дълбоко въздух и ме побиха тръпки.
Всичко е наред, казах си. Той не си мисли за мен. Не ме е разпознал. Нямаше да ми се усмихне така, ако смяташе, че съм Дейвид Чизхолм — дезертьор и убиец.
Разклатих кордата и се наведох.
Предстоеше ми работа цяла нощ, рекох си. Той беше човекът, от когото се страхувах, олицетворяваше непредвиденото събитие. Сега вече нищо не можеше, да попречи на моя план.
Все едно, че се взирах в червената светлина на светофара и как тя се превръща в зелена.
През знойния следобед гледах да съм далеч от вилата. От два до четири лежах в леглото си вторачен в тавана, опитвах се да пропъдя всякакви мисли и броях мухите, накацали по стените и тавана.
Не успях да заспя. Знаех, че ако се отпусна, съзнанието ми ще се изпълни с картини за онова, което щеше да се случи в девет вечерта. Непрекъснато трябваше да правя опити да не се замислям и броенето на мухи се оказа много добро занимание.
Малко след четири отидох в гаража.
Бичи поставяше нови свещи на един камион.
Повъртях се; наблюдавах го и правех безсмислени забележки. С него трудно се разговаряше, тъй като никога нямаше свое собствено мнение. Винаги се съгласяваше с всичко, което казвах, колкото и глупаво и скандално да беше.
Скоро се изморих да разговарям с него, отидох до брега и започнах да хвърлям камъчета във водата.
Много често поглеждах часовника. Дори веднъж го допрях до ухото си, сигурен, че е спрял, но не беше. Времето вървеше непоносимо бавно. Най-накрая реших да правя нещо, за да убия оставащите четири часа, иначе щях да полудея. Тласнах лодката на Бичи във водата, запалих мотора и се насочих към Стрела.
Карах бавно, моторът леко мърмореше на половин обороти, не мислех за нищо.
Корабчето за Паланца мина покрай мен. Няколко туристи, облегнали се на парапета, ме зяпаха така, като че ли никога не са виждали мъж в лодка.
Промених леко курса, за да заобиколя Пескатори. Минах много близо. На брега, седнал върху преобърната лодка, с пура между зъбите седеше Белини и намръщен се приличаше на слънце.
Докато завивах, го видях да гледа часовника си. Във вилата Лаура щеше да поглежда от време на време своя часовник. Ние бяхме трима души, чакащи да стане девет часът, трима души, които си мислеха за убийство.
Минавайки покрай Изюла Белла, видях мъжа с бялата риза и жена му, застанали на терасата. Любуваха
