се на градините под тях.
Като чу лодката ми, той вдигна поглед, каза нещо на жена си и ми махна. Махнах в отговор.
Той направи знак, че ме кани да се присъединя към тях, но аз поклатих глава, сочейки часовника си. Нямаше да му дам друга възможност пак да ми задава въпроси.
Дадох газ и се насочих към Стреза, но не слязох на брега. Движех се наблизо, успоредно на крайбрежната улица, гледах хората, които се скупчваха по парапета и файтоните и колите, които се мотаеха под слънчевите лъчи. Отклоних лодката от брега и я насочих към вилата.
Беше шест и половина, когато я завързах надлъжно на кея. Излизайки от нея, чух, че някой тича по брега. Погледнах. Беше Валерия.
— Къде изчезна целия ден? — запита ме тя усмихната. — Търсих те навсякъде.
— Ходих в Стреза — отговорих и веднага продължих — Бичи искаше някои резервни части. Нямаше какво да правя, затова отидох.
— Хайде да се скрием на сянка, Дейвид. Искам да говоря с теб.
— Тя горе ли е при него?
— Да. Аз съм дежурна през нощта.
— Тя ли нагласи така?
Погледна ме изненадано.
— Да, тя го предложи.
Пресякохме плажа и стигнахме сянката на върбите.
— Имам новина за тебе, Дейвид.
Замръзнах.
— Хубава новина ли е?
— Да, скъпи, прекрасна.
Тя седна на един камък и ме дръпна до себе си.
— Говорих на Бруно.
— За нас ли?
— Не точно. За работата. Той иска да я започнеш, Дейвид.
Застинах за момент, чувствувайки триумфална тръпка по гърба. Кой каза, че няма да изплувам? Всичко бе в моя полза — първо мъжът с бялата риза, а сега и това.
— Сигурна ли си, Валерия?
— Да, познах по погледа му. Той се зарадва.
— Но нищо не си разправила за нас?
— Не. По-нататък. — Тя се завъртя и ме погледна. — Радваш ли се, скъпи?
— Да се радвам ли? Това не е точната дума. Прекрасно е!
— Трябва да говоря с доктор Перели. Всички материали на Бруно са при него, а ако Бруно е съгласен, доктор Перели няма да възрази.
— Така че няма защо да заминавам в понеделник?
— Разбира се, че не. Ще разполагаш и със стая във вилата. Утре ще я подготвя за теб, скъпи. Ще имаш нужда от бюро. Може да отидем до Милано и да изберем някое.
— Не виждам защо да не продължавам да вдигам Бруно — казах. — Какъв е смисълът да се наема някой непознат за тази работа, след като аз съм тук?
— Добре, кажи на доктор Перели да не изпраща никого.
Тя плъзна ръката си в моята.
— Ще можем да се виждаме по-често. Ти ще работиш в къщата. О, Дейвид, толкова съм щастлива.
Прегърнах я.
— Какво ли ще каже Лаура?
— Какво значение има какво ще каже тя? — запита Валерия. — То няма нищо общо с нея.
Е, във всеки случай утре нямаше да има нищо общо с нея.
Притеглих Валерия към себе си и я целунах.
Малко след седем и половина Валерия и аз тръгнахме нагоре към вилата.
Лаура седеше на верандата и четеше. Бруно лежеше върху стола си, погледът му бе вперен в далечния връх Монтероне.
— Толкова ли е късно? — запита Лаура и затвори книгата. Погледна часовника си. — Време е да се прибереш, Бруно. Тази вечер Валерия ще остане с теб. След вечеря ще сляза до къщата с лодките. Малко суинг добре ще ми се отрази, а зная, че това не е любимата ти музика.
Бруно я погледна с тревожни очи, но лицето й беше студено и безизразно.
Преместих стола в стаята, а тя се оттегли по верандата към стаята си.
— Синьор, не мога да ви благодаря достатъчно, че ми давате тази възможност — казах на Бруно, след като го преместих върху леглото. — Ще направя всичко възможно да продължа работата ви така, както вие бихте искали.
Очите му се усмихнаха, той погледна Валерия и после пак мен.
— Сутринта ще говорим за това — каза Валерия, като леко погали челото на Бруно. — Той днес се измори и смятам, че вече трябва да си почине. Иди и вечеряй, Дейвид. Какво ще правиш тази вечер?
За щастие бях застанал с гръб към светлината и не се наложи да я погледна в очите.
— Ако не съм необходим тук, ще изляза за риба.
— Отбий се в десет и половина, преди да си легна — рече тя — да видиш как съм. Мисля, че сега Бруно ще поспи. Гледай да влезеш безшумно.
— Той дали разбира колко съм му благодарен? — запитах, когато се преместихме от спалнята на верандата.
— Няма защо да бъдеш благодарен. Така ти му помагаш. Той се безпокоеше за записките си.
— Добре, кажи му повече да не се тревожи.
Докато стояхме един до друг до парапета на верандата, си помислих, че следващият път като я видя, всичко щеше да е свършило.
Докоснах ръката й.
— Обичам те, Валерия.
— Колко е приятно, че ми го казваш, и аз те обичам.
Оставих я и тръгнах към стъпалата, водещи към градината.
Лаура се появи от стаята си.
— Дейвид, нещо не е наред с колата — заяви, идвайки към мен. — Не зная какво се е случило. Стартерът не работи. След вечеря би ли я погледнал? Утре рано сутринта имам една среща в Милано.
Няма да имаш никаква среща утре сутринта, нито пък която и да е сутрин, помислих и я изгледах.
Лицето й беше каменно, като издялано от мрамор, очите й блестяха.
— Да, ще погледна.
— Ще се опиташ ли да я поправиш?
— Ще я оправя.
— Ако съм сигурна, че колата ще е готова за утре сутрин…
— Ще я оправя.
Погледна ме продължително и твърдо и отново влезе в стаята си.
Беше осем и тридесет и пет. От отворената врата на гаража видях как Мария си тръгва по пътеката към портата.
Наблюдавах я как върви тежко и бавно надолу по пътя, докато изчезна от погледа ми. Разполагах само с тридесет и пет минути, докато започна да действувам. Пистолетът беше в джоба на панталона ми, а торбичката с пясък — под ризата. Владеех се, бях изненадващо спокоен, но от напрежението ми се повдигаше целия ден.
Погледнах към вилата. Лаура беше тръгнала през верандата към мен.
Взех една отвертка и се върнах при колата. Когато тя влезе в гаража, дадох си вид, че съм много зает.
— Откри ли каква е повредата? — запита, застанала на прага.
