нощното небе.
Седях върху тревата, облегнат на едно дърво и чаках.
Щом светлината угасна, аз вдървено се изправих и тръгнах тихо надолу по пътеката към терасата, откъдето се виждаше къщата с лодките.
Избрах си едно тъмно сенчесто място под дърветата, седнах върху перилото и зачаках.
Не знаех какво чакам, но тази нощ нямах намерение да пропусна нищо. Струваше ми се, че Белини може да дойде за последни инструкции. Ако стане така, бих искал да чуя какво си казват.
Изтече един час и започнах да се чудя дали не си губя времето. Но бях толкова възбуден, че дори и да си легнех, не бих заспал, затова реших, да поостана в хладния нощен въздух, дори и нищо да не се случи.
Стрелките на часовника ми показваха дванадесети половина, когато долових тихото скърцане на весла.
Спуснах се безшумно по парапета и се притаих в сянката.
Наблюдавах пристана и след няколко минути се появи лодка.
Разпознах масивната фигура на Белини, когато излизаше от лодката и я завързваше за една халка.
Изчезна от погледа ми.
Дали беше отишъл към къщата с лодките? Бях сигурен, че Лаура не е излизала от вилата. Наблюдавах стаята й и тя последна изгаси лампата.
Тъкмо се канех да напусна скривалището си, за да видя не е ли светнал апартаментът, и той изникна на петнадесетина крачки от мен.
Страшно ме изплаши. Беше изкачил стълбите като привидение. След още една секунда щях да съм излязъл от прикритието си и той щеше да ме види.
Свих се обратно, затаих дъх и го наблюдавах.
Той спря най-горе на стъпалата, килнал глава настрани. Докато стоеше и се вслушваше, ми приличаше на огромна свирепа горила.
После продължи по пътеката съвсем безшумно. За мъж с неговите размери се движеше с изненадваща лекота.
Пое към гаража.
Последвах го, видях го да спира пред плъзгащите се врати и да поглежда назад през рамо. В този момент си помислих ужасен, че ме е забелязал. Отвори вратата, влезе в гаража и я затвори след себе си.
Промъкнах се до гаража на един дъх. Заобиколих го и надзърнах през прозореца.
Белини разглеждаше набора с инструменти върху пейката. Беше по фланелка и черен панталон. Масивните му мускулести рамене бяха гъсто покрити с черни косми. Капчици пот блестяха по лицето и шията му.
Отвори капака на колата и започна да човърка запалителната система.
Действува известно време, размени проводниците и изобщо разбърка цялата система. Искаше да е сигурен, че утре вечер ще бъда зает с оправянето на колата, докато той изпълнява плана на Лаура.
Потруди се половин час, остави инструментите и обърса ръцете си о шевовете на панталона. Докато оглеждаше свършеното, на устните му се появи жестока усмивка.
Изведнъж настръхна и рязко обърна глава. С тихи и бързи движения загаси лампата, натъпка инструментите в джоба на панталона си и бързо се озова до вратата.
— Аз съм — каза Лаура много тихо. — Свърши ли?
— Да. Няма да успее да го оправи лесно.
— Не биваше да светваш, Марио. Видях светлината от къщата.
— Налагаше се да светна — каза той раздразнено. — Да не искаш да работя на тъмно?
— Трябваше да си донесеш фенерче.
— Ти винаги намираш кусури! Защо не го направи сама, като знаеш толкова?
— Млъкни! — яростно изсъска Лаура. — Ако утре вечер направиш някоя грешка, тя ще ти е последната. Не можеш ли понякога да използуваш и проклетия си мозък?
— Няма да направя грешка — изръмжа Белини.
— И по-добре недей! Не закъснявай. Разбираш ли? Трябва да си в къщата с лодките в девет часа.
— Ще бъда.
— Ще пусна грамофона. Ако грамофонът не свири, връщай се. Тогава ще разбереш, че нещата са се объркали.
— Добре де, добре. Не съм глух.
— Набий си го в главата. Ако свири, върви направо във вилата. Пази се да не те види. Не й позволявай да изкрещи. Дейвид не бива да узнае, докато не дойде полицията. Смяташ ли, че можеш да направиш така, че да не гъкне?
— Разбира се — заяви презрително Белини. — В тази работа няма по-добър от мен.
— След като свършиш, качи се на лодката и се върни в хотела. Стой и ме чакай. Може да не успея да дойда до понеделник или вторник. Зависи какво ще стане с полицията.
— Трябват ми малко пари — каза настоятелно Белини.
— В понеделник ще разполагам с шестдесет хиляди лири. Това, което имаш, трябва да ти стигне, докато продам перлите.
— То не е много — каза Белини.
— Трябва да ти стигне — отвърна тя остро. — Мога да ти донеса още в края на седмицата, когато ще си в Швейцария. Сега се връщай в хотела.
Видях как Белини тихо изчезва в тъмнината. Лаура се върна във вилата.
Останах, където бях, задъхан, със стиснати ръце и разтуптяно сърце.
Не си бях изгубил времето. Сега ги държах и двамата.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Следващата сутрин се събудих в седем без десет. Лежах в тясното малко легло и гледах към отрязъка синьо небе, който се виждаше от прозореца.
Днес е денят, мислех си и прокарах пръсти през косата си. Утре по това време…
Раздвижих неспокойно крака под завивката. Долових движение някъде на долния етаж — тракане на чаши и чинии, тежко тътрене на крака, тих говор. Ясно чух как Бичи се изкашля.
Утре по това време…
Чудех се дали ще бъда в същото легло, в тази стая, дали ще слушам шумовете, които идват от долния етаж, или ще бъда в миланския затвор, или пък ще се крия из планините отвъд швейцарската граница.
Отхвърлих завивката и спуснах крака на пода. От напрежение стомахът ми се беше свил до премаляване и независимо от растящата горещина в стаята почувствувах тръпки, като че ли през отворения прозорец духаше източен вятър.
Седях на края на леглото, гледайки босите си крака. Мислех си, че след по-малко от тринадесет часа ще съм убил двама души. Все едно, че си казвах: „След сто години ще съм умрял“ — нещо, което човек изрича, но не осъзнава.
Размислих се върху подробностите, но бързо престанах. Нямаше смисъл повече да ги предъвквам. Направил го бях вече няколко пъти. Бях се погрижил за всичко. Повече от това не можеше. Сега всичко зависеше от късмета. Ако не ми изневери, ще се измъкна. Ако ме заловят, причината ще е в нещо непредвидено, което не зависи от мен. Каквото и да правя или умувам сега, не би могло да ми помогне. Замисълът, подготовката бяха изпипани. Излишно беше да предъвквам плана. Само трябваше да изчакам до девет часа вечерта, а след това да пусна в ход операцията.
Станах и тръгнах по коридора към малката баня. Взех студен душ, после се обръснах. Ръката ми беше спокойна и не се порязах. Дори не престъргах никъде кожата си, както очаквах.
Облякох се и слязох.
Синьорина Бичи сложи пред мене две пържени пъстърви и чаша силно кафе.
Бичи беше вече на колонката за бензин. Виждах го през прозореца как държи ръчката и разговаря с
