— Изола Белла. Принадлежи на семейство Боромео. Притежават го от 1650 година.
— Така ли? — Явно това му направи впечатление. — Бих искал да му хвърля един поглед. Може ли да се отиде там?
— Разбира се, но ще ви излезе сто и петдесет лири. Нали знаете, че в Италия нищо не е безплатно?
Той се засмя.
— Смятам, че няма да се разоря.
— Заслужава си да се види дори само заради терасовидните градини, но има също и хубава художествена галерия, която си струва да разгледате.
— Сигурно. Аз нищо не разбирам от картини. Е, благодаря, ще налея бензин и ще отида да погледам. Задължен съм ви.
— Няма нищо — казах.
— Извинете, но не съм ли ви виждал някъде преди? — запита нехайно, гледайки ме.
— Не зная — отвърнах. — Може би в Милано.
Той поклати глава.
— Не съм ходил в Милано. Стори ми се, че съм ви виждал в армията. Бях в главната квартира на генерал Костен в Болоня през 1945 година.
Ако бях настъпил змия, нямаше да реагирам така силно. Спомням си, че пребледнях. Усетих как кръвта се изцежда от лицето ми и трябва да съм подскочил двадесетина сантиметра.
Но течението повлече лодката и той се наведе, за да се задържи за халката. Бях съвсем сигурен, че не ме е видял като подскочих.
— Не съм бил в армията.
Думите сякаш изтрополяха от пресъхналата ми уста.
— О, сигурно съм се припознал — каза той. — Напомнихте ми за един сержант, който заведе генерала на обиколка. — Засмя се. — Този сержант открадна колата на генерала и дезертира. Не бих казал, че го обвинявам. Генералът беше може би най-големият гад, когото съм срещал в армията, а съм имал вземане- даване с няколко.
Нищо не казах, не можех.
— Странно как човек си спомня подобни неща — продължи той. — Случва се да видиш някой човак и спомените ти се събуждат. Страхотно нещо са спомените. Това се случи преди шест години и се сещам какво вълнение беше, все едно че се е случило вчера. — Той пусна халката. — Е, да не ви задържам. Много благодаря за съветите. Ще прескоча да разгледам художествената галерия.
Той ми махна, запали мотора и извъртя носа на лодката към гаража на Бичи.
Вторачих се след него с пресъхнала уста, разтреперани колене и разтуптяно сърце.
След като свърших с лодката, отидох до стаята си и легнах. Искаше ми се да поспя, тъй като имах намерение да наблюдавам вилата през нощта, но сънят не идваше.
Замислих се за американеца.
Живеех в Италия вече шест години, намирах се сред туристи, бях се сблъсквал със стотици хора в навалицата на Милано, но никога не бях срещал някого, който да се вгледа в мен по-внимателно.
А сега изведнъж, след като съм толкова затормозен, трябваше да изникне този и да ме познае.
Докато лежах в полутъмната стая, почувствувах студена пот да избива по лицето ми. Бях пуснал щорите срещу следобедното слънце, но в стаята беше неприятно горещо. Независимо от топлината потта ми беше ледена.
Дали той няма да се размисли? Дали няма да се върне?
Опитах се да си припомня дали не съм го виждал в Главната квартира в Болоня, но не успях.
В канцеларията имаше няколко сержанти, както и в стаята на майор Кей. Трябва да е някой от тях.
Ако дойде отново и се увери, че съм аз, дали ще ме издаде? Изглеждаше свестен. Сега вече не е в армията. Какво го е грижа, ако е чул за момичето, което Костен уби? Ако сметне, че аз съм виновен, би могъл да ме издаде.
Започнах да се замислям дали е безопасно да продължавам с изпълнението на плана си, след като този човек се появи на хоризонта. Не беше ли той непредвиденото събитие, което обърква едно съвършено замислено убийство, както пише в книгите?
Казах си, че трябва да продължавам. Да разчитам на късмета. Той може и да не ме спохожда още дълго. Трябваше да изхвърля от съзнанието си американеца.
Около осем часа отидох във вилата. Валерия седеше при Бруно с книга в скута. Сестра Флеминг плетеше. Лаура не се мяркаше наоколо.
Валерия ме погледна, усмихна се и излезе на верандата.
— Време ли е да преместя синьор Бруно? — запитах, спирайки в началото на стълбата.
Сестра Флеминг погледна часовника си и остави плетката.
— Да. По-добре да го направим сега — каза тя и стана.
Валерия също се изправи.
Забелязах как Бруно хвърли бърз поглед към нея, а после към мен.
Избутах стола в спалнята и го пренесох върху леглото.
— Отивам да поплувам, скъпи — се обърна към него Валерия, наведе се и го целуна. — Ще се върна след вечеря.
Отново видях как погледът му се мести от нея към мен и отново към нея, този път тревожен. Изглежда, усещаше, че между мен и Валерия има нещо и то не му се нравеше. Не го обвинявах. Все пак аз бях наемен работник, а тя — наследница на сто милиона лири. И аз да бях на негово място, нямаше да съм доволен.
Докато следвах Валерия извън стаята, си казах, че след няколко дни трябва да поставя всяко нещо на мястото му. Веднъж да отстраня опасността, да се освободя от Лаура, можех да му докажа, че заслужавам Валерия, стига да ми даде възможност да поема тази работа.
Валерия се обърна към мен:
— Ще дойдеш ли да доплуваме, Дейвид?
Тръгнахме заедно по градинската пътека.
— По-добре да не идвам — рекох. — Видя ли как ни гледаше? Смятам, че вече е разбрал. Ще поработя в градината. Сестра Флеминг ще му каже с какво се занимавам. Не бива да го тревожим, Валерия. Ти иди и поплувай. Така е по-добре.
— Толкова е глупаво — заяви тя. — Защо хората не се занимават със собствения си живот?
— Съвсем скоро и ти ще заживееш собствения си жизот — й казах с усмивка. — Сигурно няма да мислиш толкова много за това, когато можеш да правиш точно каквото поискаш.
Тя ми хвърли един поглед.
— Тогава хайде да се срещнем на пристана след вечеря.
Поклатих глава.
— Съжалявам, Валерия, но тази вечер трябва да отида до Милано. Чакам един приятел да дойде от Рим.
Тя отново ме погледна.
— Дейвид, подготвяш ли нещо? Караш ме да се чувствувам неловко. Не зная как да ти обясня, но от известно време изглеждаш твърде суров и целенасочен. Тревожиш ме.
— И ти би изглеждала сурова и целенасочена, ако беше на мое място — казах и се усмихнах. — Предстои ми голяма задача, скъпа. Трябва да убедя баща ти, че съм достоен за теб, а това е доста сложно. Решен съм да успея.
Изгледа ме със съмнение.
— Ще успееш, Дейвид, но дано не се промениш.
С крайчеца на окото си видях сестра Флеминг да излиза на верандата.
— Иди и поплувай. Сестра Флеминг ни наблюдава — казах тихо.
Обърнах се и тръгнах по пътеката към бараката за инструменти. Взех кошница и ръчно гребло и започнах да плевя лехата с рози. Работих до смрачаване.
Малко след единадесет часа изгасна и последната лампа и вилата остана като тъмно петно на фона на
