Настроението ми изчезна още в момента, в който отключих апартамента и пристъпих в замрялата всекидневна. Стоях дълго време на едно място, със смътната надежда чуя топлия глас на Сарита. Никой не се обади. Почувстувах се страшно самотен, като гледах общите ни семейни вещи, спрелият часовник над камината, слоят от прах върху телевизора.
Влязох в спалнята, съблякох се, изкъпах се и си сложих пижамата. После се върнах във всекидневната и си налях уиски и сода. Седнах до телефона и запалих цигара. След като привърших с пиенето и цигарата погледнах колко е часът.
Беше два без двайсет след полунощ. Умът ми за миг се озова в Санта Барба и след това в бунгалото на Източния бряг. Рима и Васари сигурно се приготвяха да си лягат, освен ако вече не си бяха легнали.
Сега трябваше да направя втория си ход в моята игра. Вдигнах бележника си от масата, погледнах за телефонния номер на бунгалото и позвъних на „Междуградски разговори“. Когато операторката се обади, дадох и номера. Казах и, че ще изчакам.
Седях неподвижен, взирайки се в тавана, и се вслушвах в призрачните гласове по линията. После внезапно се разнесоха силни бър-бър-бър, което означаваше, че телефонът от другата страна звъни.
След секунда нещо изщрака и ядосаният глас на Рима произнесе:
— Изток 6684. Кой се обажда?
Сърцето ми се сгърчи като чух гласа й.
Направих гласа си груб и отсякох:
— Дай ми Ед.
— Кой се обажда?
Връзката беше толкова добра, че открояваше даже бързото й неравно дишане.
— Няма значение. Негов авер. Искам да говоря с него.
— Няма да говориш с него, докато не ми кажеш кой си — каза тя и долових неувереност в гласа и.
После се разнесе приглушен шум от боричкане.
Чух Рима да казва:
— Не ставай глупак, Ед.
— Затваряй си устата! — изръмжа Васари. — Аз ще се оправям!
После гласът му излая в ухото ми:
— Кой си ти?
— Твой авер — произнесох аз бавно и отчетливо. — Дигай си чукалата, Ед, иначе лошо ти се пише. Ченгетата са те скивали тая сутрин и вече знаят къде си. Чакат само да получат разрешение за ареста ти и ще ти скъсат задника!
Чух го как си пое рязко дъх и тъкмо отвори уста да заговори, и аз затворих.
Останах неподвижен с ръка върху телефонната слушалка и поглед вперен в стената. Каквото и да станеше вече, бях вдигнал завесата. След по-малко от шест часа Уилбър щеше да прочете писмото. Или щеше да се метне на първия влак за Санта Барба, или нямаше и да помръдне от Сан Франсиско. Ако тръгнеше, бях абсолютно сигурен, че ще я убие, но междувременно Васари можеше и да не хукне да си спасява кожата. Ако хукнеше, имаше някаква вероятност Рима да тръгне с него, така че Уилбър можеше да завари бунгалото празно. От друга страна обаче, Васари можеше да я зареже, и Уилбър да я завари в бунгалото. Но съществуваше вероятност Васари да остане при Рима, в който случай Уилбър можеше да срещне сериозна съпротива. Като план за убийство той действително беше аматъорски, но пък в замяна на това предлагаше многобройни варианти на решение. Беше все едно да познаеш последователните положения на монета при серия хвърляния.
Нещата си бяха тръгнали по реда. Пиесата беше започнала и аз бях длъжен да се примиря с финала и, какъвто и да бъдеше.
Угасих светлината и отидох в спалнята. Празното легло до моето ме накара да помисля за Сарита.
Исках да се моля за нея, но думите не искаха да идват.
Легнах си, без да угасям светлината. Мракът обикновено усилва терзанията на съвестта.
Глава седма
I
Малко след шест сутринта вече бях паркирал край строителната площадка.
Хората вече работеха и аз размених няколко думи с бригадира. Джак беше напреднал страшно много за времето докато бях отсъствувал. Теренът беше изравнен и на двата бряга на реката. Бяха забили и голям брой пилони.
Повъртях се десетина минути, като гледах как работеха хората, и видях Джак да се задава с чернобелия си Тандърбърд3. Той закова спирачки точно до мен и изскочи от колата с широкоухилено лице.
— Здравей, Джеф! Радвам се да те видя! Всичко наред ли е?
Разтърсихме десници.
— Да, уредих всичко, даже имам и една изненада за теб. Можем да вземем нужната ни стомана на цени по-ниски с два процента от всички възможни, при същите якостни показатели.
Той се втренчи в мен.
— Да не искаш да кажеш, че си работил, докато те нямаше? Мислех че си по лична работа.
— Никога не съм спирал да работя — казах аз. — Какво ще кажеш, Джак? Икономисваме двайсет и пет хиляди долара!
— И ме питаш! Разказвай!
Поговорихме делово двайсетина минути и после той каза:
— По-добре ще е да поговорим и с нашите доставчици, Джак. Това са чудесни новини. Виж, имам да свърша няколко неща и се прибирам в офиса. Ще се видим тогава.
Той ме изпрати до колата.
— А Сарита? — запита той.
— Новините са добри — казах. — Утре сутринта имам уговорена среща с доктор Цимерман.
Разказах му за плановете на Цимерман за втората операция.
Той слушаше с участие, но личеше, че мостът е онова, което не излизаше от душата му, и аз го разбирах много добре.
— Това е чудесно, Джеф — каза той. — Е, мисля, че…
— Разбира се, — казах аз — тръгвам за офиса. Как се справя Уестън?
— Добре, но ти се връщаш тъкмо навреме. Има нужда от помощ, а аз съм страшно натоварен, за да му я дам.
— Аз ще се погрижа за него.
— Чудесно. Окей, ще се видим в единайсет — каза той и тръгна, като извика бригадира да дойде при него.
По пътя за офиса хвърлих поглед на часовника на таблото. Беше осем без петнайсет. След четвърт час Уилбър щеше да получи писмото. Как щеше да постъпи? Внезапно усетих колко силно се потят ръцете ми.
Паркирах колата и отидох в офиса където Тед Уестън и Клара вече бяха започнали работа.
Поздравиха ме и Клара ми връчи огромен куп писма и документи, пресмятания и папки.
Седнах и започнах да работя.
Някъде към десет спрях да запаля цигара и внезапно си спомних за Уилбър. В десет и десет имаше влак за Санта Барба. Дали го беше хванал? Обхвана ме трескаво желание да разбера.
Бях подготвил доста бележки за Джак, и като ги забодох заедно, ги подхвърлих на бюрото на Уестън.
— Ще бъдеш ли така добър да ги занесеш на Джак? — помолих го аз. — Трябват му. А аз ще подхвана от другия край.
— Разбира се, мистър Холидей.
