Позволиха ми да застана до леглото. Няколко минути за мен нямаше нищо друго освен нея. И разбрах за това нищожно време, че тя въплъщаваше смисъла на моя живот.
Чувствувах се особено щастлив, че планът ми да се отърва от Рима не беше сполучил. Защото не знаех как щях да погледна в очите Сарита след това.
Двамата с Джак прекарахме неделята и понеделника на строителната площадка. Бяхме стигнали слой свличаща се почва и трябваше да измислим начин как да преодолеем неочакваното препятствие.
До вторник вечерта вече се бяхме справили с проблема. В сряда и четвъртък не вдигнахме глави от бюрата. Всяка вечер посещавах санаториума и разменях усмивки със Сарита. Още беше прекалено слаба, за да говори, но поне ме разпознаваше.
Цимерман ми се обади в петък към десет часа сутринта. Това беше денят, в който трябваше да преведа парите на Рима. Каза ми, че Гудиър е при него и са прегледали Рима.
— Решихме, че няма смисъл да изчакваме повече, мистър Холидей. Оперираме я утре сутринта.
Казах му, че ще бъда там за операцията. Обадих се на Матисън и му казах за операцията. Каза ми, че му е невъзможно да дойде в санаториума, но Хелън ще бъде до мен.
Вечерта пак бях при Сарита и за пръв път успяхме да разменим няколко думи.
— Утре сутринта ще те оперират, скъпа — казах й аз. — И много скоро ще бъдеш напълно здрава.
— Да, Джеф… искам… у дома.
На път за в къщи си мислех как ли ще реагира Рима като види че парите не са пристигнали. Вероятно щеше да изчака ден-два, за да бъде сигурна, и после какво? Но в този момент имах да мисля за много по- важни неща, та да се тормозя с подобни мисли.
Операцията започна в единайсет на следващото утро и продължи четири часа. Хелън и аз седяхме в чакалнята, без да разговаряме, но от време на време тя ми се усмихваше окуражаващо и ми стискаше ръката.
Малко след два дойде една сестра и ми каза, че ме търсят от офиса ми. Каза ми освен това, че операцията почти е привършила и след половин час ще имам новини.
Телефонът беше в дъното на коридора. Обаждаше се Клара.
— О, мистър Холидей, много съжалявам, че ви безпокоя точно сега, но тук при мен е сержант Киъри. Иска да говори с вас по някакъв много важен въпрос.
Сърцето ми замря за миг и после препусна бурно.
— Ще почака — казах аз. — Операцията ще свърши след половин час. Не мога да се върна по-рано от пет. Какво иска?
Много добре знаех какво иска. Това означаваше, че Рима ги беше осведомила вече.
— Ще го попитам, ако изчакате, мистър Холидей.
Гласът и беше леко смутен.
Последва пауза, след която в слушалката прозвуча мъжки глас.
— Тук е сержант Киъри от полицията на Санта Барба. Бих искал да ви видя колкото може по-скоро.
— Какво има? — запитах аз.
— Служебна тайна — каза сбито той. — Не мога да говоря по телефона.
— Добре — отвърнах му аз с неговия глас. — Ще почакате. Ще се върна в пет. Довиждане — и хлопнах слушалката.
Изтрих си с кърпичката потните ръце. Дали беше получил разрешение за арестуването ми? Бяха ли арестували вече Рима?
В този момент от дъното на коридора се зададе Цимерман. Беше усмихнат.
— Доктор Гудиър ще дойде всеки момент — каза той. — Само да си измие ръцете. Имам добри новини за вас. Операцията мина напълно сполучливо, точно както очаквахме. В случай, че не последва някакво неочаквано усложнение, нещо, което е малко вероятно, само след няколко месеца жена ви ще ходи нормално.
Следващият половин час мина в техническа дискусия на двамата доктори, от която почти нищо не разбрах. Обясниха ми с прости думи, че с внимателни грижи, търпение, след дълги месеци Сарита ще се възстанови изцяло.
Доктор Гудиър говореше, а на мен от ума ми не излизаше сержант Киъри, който ме чакаше. Гудиър ми каза, че ще мога да я видя след два дни, но не по-рано. Помислих си, че след два дни ще бъда в затвора в Лос Анджелис.
Тръгнахме си заедно с Хелън от санаториума.
— Вчера говорехме за Сарита, че ще я вземете при вас, ако нещо се случи с мен, — казах аз, докато карах колата към града. — Не сте се отказали, нали?
— Какво говориш, Джеф!
— Извинявай, малко не съм на себе си — казах аз, без да я гледам. — Не искам да те отегчавам с подробности, но може да се наложи да не бъда в обръщение за известно време и разчитам на теб и Тед да бъдете опора на Сарита.
— Защо не ми обясниш, Джеф? — запита ме тя спокойно. — Знаеш добре какво изпитваме към теб Тед и аз. Ще направим всичко, за да ти помогнем… само кажи.
— Искам да бъда сигурен, че няма да остане сама — казах аз. — Осигурите ли й това, значи нищо няма да й липсва.
Тя положи ръка върху моята.
— Разбира се, Джеф. Можеш да бъдеш абсолютно уверен за Сарита. Тед и аз толкова те обичаме…
Оставих я пред градския съвет. Искаше да съобщи на Матисън новините за Сарита. Погледна ме през стъклото и ми се усмихна.
— Не се тревожи… ще направим всичко…
— Няма да забравя.
Десет минути по-късно бях в офиса.
Клара тракаше усилено на пишещата машина. Като ме видя, и спря.
— Новините са доста добри — казах аз, докато свалях шлифера си. — Сигурни са, че ще ходи нормално. Казаха само, че няма да е много скоро.
— Толкова се радвам, мистър Холидей.
— Къде е полицаят?
— В кабинета ви. На мистър Уестън му се наложи да отиде на строителната площадка, така че е сам.
Прекосих приемната, отворих вратата и влязох.
Един едър, крупно сложен мъж се беше отпуснал удобно в едно от кожените ни кресла, купени скоро специално за важни гости.
Притежаваше типичното за полицай лице: червендалесто и месесто, обветрено, с обичайните ситни и твърди очи и уста-мишеловка. Плещите му бяха много едри, но беше започнал да трупа и на кръста. Изтъняващата му коса вече сивееше.
Той се изправи и каза:
— Мистър Холидей?
— Точно така — казах аз и затворих след себе си вратата.
Ръцете ми бяха влажни и сърцето ми биеше силно, и с големи усилия успявах да поддържам изражението си безстрастно.
— Аз съм сержант Киъри, полицията в Санта Барба.
Заобиколих бюрото си и седнах.
— Съжалявам, че ви накарах да чакате, сержант. Седнете. С какво мога да ви бъда полезен?
Той седна. Ситните му зелени очи се впиха в мен.
— Просто обикновено разследване, мистър Холидей. Надявам се, че можете да ни помогнете.
Това беше толкова неочаквано, че за миг самообладанието ме напусна. Бях очаквал да ме арестува. Втренчих се в него.
— Разбира се. С какво по-точно?
— Търсим един мъж на име Джинкс Мандън. Говори ли ви нещо името му?
