Тревогата беше фалшива! Заля ме вълна от облекчение. Напрежението ме напусна.
— Джинкс Мандън? Не.
Зелените му очички продължаваха да дълбаят в моите.
— Никога не сте го чували?
Той извади пакетче дъвка, разви опаковката и я пъхна в устата си. Движенията му бяха бавни и обмислени. Смачка на топче опаковката и го пусна в пепелника на бюрото ми. И през цялото време не отделяше поглед от мен.
— Как е домашният ви адрес, мистър Холидей?
Казах му го, като се чудех за какво му е.
— Ще ми кажете ли все пак за какво става дума? — запитах го аз.
— Търсим Мандън за въоръжен грабеж — челюстите на Киъри работеха тежко върху дъвката. — Открихме вчера една изоставена кола до гарата в Санта Барба. На кормилото имаше отпечатъци на Мандън. Колата е била открадната от Лос Анджелис. В жабката открихме парче хартия с вашето име и адрес.
Сърцето ме блъсна леко в ребрата. Можеше ли да се окаже, че Джинкс Мандън и Ед Васари са едно и също лице? За да прикрия изненадата си, протегнах ръка към кутията с цигари върху бюрото ми и запалих една.
— Моето име и адреса? — повторих аз, като отчаяно се мъчех гласът ми да прозвучи нормално учуден. — Не разбирам.
— Не е ли достатъчно ясно? — в гласа му внезапно се беше появила стържеща нотка. — В кола, използувана от търсен престъпник, откриват вашия адрес и името ви. Как ще го обясните?
Аз обаче се окопитвах бързо.
— Не е моя работа да го обяснявам — казах аз. — Никога не съм чувал за този човек.
— Може би сте го виждали.
Той измъкна от джоба си плик, а от него бляскава фотография, която ми плъзна по бюрото.
Лицето ми беше вече непроницаемо когато я погледнах. Нямаше грешка: беше Васари.
— Не — казах аз. — Не го познавам.
Киъри се пресегна, взе снимката от бюрото ми, прибра я в плика, а него пъхна в джоба. Тежката му челюст продължи да преживя методично, докато ме гледаше.
— Тогава защо е държал в колата си името ви и адреса?
— Откъде да знам. Може би собственикът да ме познава. Кой е той?
— Не ви познава. Вече го питахме.
— Съжалявам, сержант, но повече от това не мога да ви помогна.
Той кръстоса един върху друг дебелите са крака, като продължаваше бавно и методично да преживя.
— Строите мост, нали? — запита той неочаквано. — И в последния брой на Лайф имаше снимката ви?
— Да. Но какво общо има с всичко това?
— Може би Мандън е научил името ви от списанието? Беше ли споменат адреса ви?
— Не.
Той размърда туловището си на стола с намръщен израз.
— Много загадъчно, нали? Не обичам загадките. Правят доклада непрегледен. Та значи, нямате никаква представа защо Мандън е пазил адреса и името ви в колата?
— Абсолютно никаква.
Той подъвка още известно време, и после стана, повдигайки мощните си рамене.
— Трябва да има някакво обяснение, мистър Холидей. Помислете. Възможно е да си спомните нещо. Ако стане, обадете ми се. Тоя момък ни трябва, и ще го хванем. Възможно е да има някаква връзка между него и вас, която сте забравили.
— Невъзможно — уверих го аз, като се изправях. — Не го познавам и никога не съм го виждал.
— Е, добре. Благодаря ви, че ми отделихте време. — Той тръгна към вратата и спря на средата. — Голям мост строите.
— Да.
— Вярно ли е, че струва шест милиона?
— Да.
Той се втренчи в мен и очичките му отново задълбаха в моите.
— Хубави парички ще дръпнете, ако го завършите — каза той. — Е, довиждане, мистър Холидей.
Той кимна и тръгна.
Усетих студена пот върху лицето си като го наблюдавах как притваря тихо вратата след себе си.
Глава осма
I
Следващите два дни бяха изпълнени с колосална работа и напрежение. Непрекъснато очаквах Рима да ми позвъни или да ме арестува полицията от Лос Анджелис. Единственото ми утешение беше, че Сарита се поправяше изумително бързо.
И тогава в четвъртък сутринта, тъкмо когато Тед Уестън и аз се приготвяхме да да тръгваме за моста, влезе Клара и ми каза, че сержант Киъри отново бил тук.
Казах на Уестън да тръгва, щях да го настигна по-късно. След като излезе, казах на Клара да въведе Киъри.
Седях напрегнат на бюрото. Сърцето ми биеше лудо.
Киъри влезе в стаята.
Изчаках го да затвори вратата и му казах:
— Този път не мога да ви отделя много време, сержант. Всеки момент трябва да съм на моста. Какво има сега?
Но той не беше от хората, които позволяваха да ги подбутват. Просна туловището си в креслото и бутна шапката си на тила. После извади пакетче дъвка и започна да го развива.
— Става въпрос за този момък Мандън — каза той. — Научаваме, че е използвал и друго име: Ед Васари. Чували ли сте го някога, мистър Холидей?
Поклатих глава.
— Не. И това име не ми говори нищо.
— Все още се чудим за какво им е било да държат името и адреса ви в колата, мистър Холидей. Считаме, че даже и да не познавате Мандън, той трябва да ви е познавал някога. Открихме къде се е крил: в едно малко бунгало в Санта Барба. В бунгалото намерихме брой на Лайф с вашата снимка вътре. Снимката беше оградена с молив. Това плюс факта, че вашите име и адрес бяха намерени в колата му, подсказва, че той или ви е познавал, или се е интересувал от вас, и ние искаме да знаем защо. — Той прекъсна методичното си преживяне и втренчи поглед в мен. — Как мислите?
— Това ме озадачава точно толкова, колкото и вас. — казах аз.
— Сигурен ли сте, че никога не сте виждали този мъж? Ако искате да погледнете още веднъж снимката?
— Не е необходимо. Никога не съм го виждал.
Той се почеса по ухото и се намръщи.
— Точно както ви казах: загадка. А ние не обичаме загадките, мистър Холидей.
Не казах нищо.
— Чували ли сте някога за жена на име Рима Маршал?
Ето, стигнахме най-после на въпроса, казах си аз. Очаквах го, но въпреки това внезапен студ сгърчи вътрешностите ми.
Погледнах го право в очите и казах:
— Не. И нея не познавам. Коя е тя?
