Сега беше мой ред да го изгледам.
— Няма да правите доклад?
— Аз ръководя това разследване. — Той протегна дългите си и дебели крака. — Не виждам защо трябва да създавам допълнително проблеми на някой авер, решил малко да кривне за разнообразие. — Месестото му лице внезапно се изкриви в ухилване: не беше ухилване, а по-скоро мръсна усмивка. — Исках да се уверя, че нямате нищо общо със смъртта й, и сега съм сигурен в това. — Мръсната му усмивчица се усили. — Имате късмет, че се пенсионирам в края на месеца. Можеше да не съм толкова милостив, ако не отивах на майната си. Може и да не ми вярвате, ама чукнах ги вече шейсетте. Та вече ме подканят да освобождавам мястото.
Имаше нещо в него, от което ми се гадеше. Не можех да го назова точно, но ми беше много подозрителен. Внезапно беше престанал да изглежда като ченге. Имаше вид на човек, свършил си работата, и сега се чуди какво да подхване. Повдигаше ми се от присъствието му.
— Не, направо не ми се вярва, като ви гледам, сержант — казах аз. — Е, благодаря ви.
— При такива случаи ние сме дискретни — той се ухили отново. — Редовно се сблъскваме с такива случаи. Някои момчета така им завъртат главите курвите, че после се чудят как да се измъкнат. Имахте късмет, мистър Холидей, че Мандън й е затворил устата.
— Тя беше изнудвачка — казах аз. — Всяка една от жертвите й е могла да я заколи. Идвало ли ви е това на ум?
— Мандън е убиецът. Няма никакви съмнения.
Малко остана да му кажа за Уилбър, но пак успях да се спра навреме. Ако го намесех, щяха да изскочат и историята с опита за обир в студиото и убийството на пазача, а това означаваше краят ми.
— Е, още веднъж ви благодаря, сержант.
Той се изправи.
— Няма защо, мистър Холидей. Повече няма да ви безпокоят по този случай. — Той ме изгледа, полуухилен и с половин мръсната усмивчица. — Разбира се, щом сте толкова доволен, какво ще кажете за едно малко дарение в полза на спортните фондове на полицията; просто ми хрумна, мистър Холидей, дори не съм ви и помолил.
Пак беше мой ред да го изгледам.
— Но разбира се, сержант. — Извадих портфейла си. — Бихте ли назовали сумата, сержант?
— Колкото ви се откъсне. — Свинските му очички изведнъж заблестяха алчно. — Да кажем стотарка?
Дадох му двадесет петдоларови банкноти.
— Ще ви изпратя фактурата. Момчетата ще бъдат много щастливи. — Банкнотите мигновен изчезнаха в джоба му. — Благодаря ви много, мистър Холидей.
Не бях чак толкова балама.
— Не е необходимо да ми изпращате фактура. Не ми трябва.
Усмивчицата стана още по-широка.
— Както желаете, мистър Холидей. Е, много съм ви благодарен.
Наблюдавах го как си отива.
Почти бях късметлия.
Почти, защото какво щеше да стане, ако пипнеха Васари?
Глава девета
I
На следващия ден следобед, докато работех в офиса, влезе Клара и ми съобщи, че ме търси мистър Теръл.
В първия момент не можах да включа, и после изведнъж ми проблесна, че това беше собственикът на вилата на симеоновия хълм, която Сарита толкова страстно бе желала да притежаваме, и която изглеждаше като нещо от далечното минало.
Бутнах настрани бумагите по бюрото ми и казах на Клара да го въведе.
Теръл се оказа мъж на около шейсет и три или четири години, едро сложен и жизнен: имаше вид на добродушен, добре зачервен епископ.
— Мистър Холидей, — каза той, — разбрах, че Сарита я изписват от болницата следващата седмица. Имам предложение за мас, което може да ви заинтересува. Жена ми и аз заминаваме за Майами в края на седмицата. Знам, че нашето място x е паднало на сърцето. Предлагам ви да го вземете под наем по номинал: да кажем, двайсет долара на седмица, докато се излекува. И после, ако ви хареса, можете да помислите над възможността евентуално да го купите, но това вече си е ваша работа. Жена ми и аз сме луди по Сарита, и много бихме искали да я направим поне малко щастлива, като се нанесете във вилата, така че тя да иде там направо от болницата. Какво ще кажете?
Известно време не можех да повярвам на ушите си, после вече бях скочил от стола си и лудо му разтърсвах ръката.
— Но това е чудесна идея! Не знам как да ви се отблагодаря! Разбира се, че ще приема! Ето какво ще направя сега: написвам ви чек за десет хиляди и веднага щом приключим с операциите и всички сметки по лечението, ще ви изплатя остатъка. Купувам я!
И ето така се уреди проблема.
Не казах нищо на Сарита за сделката. Исках да видя лицето x, когато линейката спреше пред вилата на Теръл.
Хелън Матисън ми помогна с пренасянето на покъщнината до вилата. Имахме цели шест дни да подготвим мястото, преди Сарита да напусне санаториума. Денонощието ми вече беше заето цялото на практика: от сутрин до вечер не вдигах глава от бюрото, а нощите прекарвах във вилата, но въпреки това от време на време пред очите ми изплуваше Васари. Всяка сутрин преравях вестниците от край до край, за да се убедя, че още не са го заловили, но изглеждаше, че интересът към убийството беше спаднал до нулата. Никъде не се споменаваше нищо за случая.
Накрая дойде денят, в който трябваше да изпишат Сарита. Следобедът беше на мое разположение. Хелън ме закара до санаториума и ме остави там. На връщане щях да бъда със Сарита в линейката.
Изнесоха я на носилка. Сестрата, която щеше да се грижи за нея, дойде с нас.
Сарита се усмихваше ликуващо докато я настаняваха в линейката. Сестрата се настани до шофъора, докато аз останах отзад до нея.
— Най-после! — казах аз като потегли линейката, и взех ръката й. — Отсега нататък ще се чувствуваш чудесно, мила моя. Не знаеш колко съм си представял този момент как те изписват от санаториума и аз съм до теб.
— Няма да мине много време и ще стъпя на крака, Джеф, ще видиш — каза тя стискайки ми ръката. — И пак ще бъдеш щастлив. — Тя погледна през прозореца. — Колко е хубаво да гледаш улиците и хората! — И след малко добави озадачено — Но къде отиваме, Джеф? Това не е пътят за в къщи. Да не се е объркал шофъорът?
— Това Е пътят към нашия дом, скъпа — казах. — Нашият нов дом. Не можеш ли да се сетиш?
И тогава бях възнаграден за всичките ми мъки и страдания. Не мога да опиша изражението, което се появи в очите й, когато линейката се закатери по хълма.
Всички изминали дни на напрежение, страхове и кошмари се стопиха за миг, когато тя произнесе със слабия си глас:
— О, Джеф, скъпи! Не може да бъде!
Следващите няколко дни бяха най-щастливите в живота ми. Имах страшно много документация за обработване, но не отидох в офиса. Останах си в къщи, като се консултирах на места по телефона с Тед Уестън и Клара.
Преместихме леглото на Сарита във всекидневната, за да може да бъде до мен. Тя четеше или се занимаваше с плетиво, докато аз работех, като понякога оставяше всичко настрана и говорехме с
