часове.
Руменееше с всеки изминат ден и когато на четвъртия ден от изписването й дойде доктор Цимерман и видя как бързо се подобрява, нареди да я изкарваме вече в количка на колелца.
— Напредъкът й е забележителен, мистър Холидей — каза ми той, докато го изпращах до колата. — Бях сигурен че ще й подейства добре домашната обстановка, но не съм и предполагал, че чак до такава степен. Няма да се учудя, ако стъпи на крака само след два или три месеца.
На следващия ден ни докараха и количката и двамата със сестрата пренесохме Сарита в нея.
— Сега вече няма нужда да ме крепите чак толкова много — каза Сарита. — Можем да празнуваме. Покани Джак и Матисънови на обяд. Нека да дадем едно благодарствено угощение.
И направихме едно голямо парти.
Имаше пуйка и шампанско, а следобяд, след като по настояване на сестрата бяхме прибрали Сарита в къщата и Матисънови си бяха отишли, Джак и аз седнахме отвън на терасата с изглед към реката, където в далечината се виждаше моста и хората, които работеха по него.
Допушвахме си пурите, разхлабени и умиротворени. Разменяхме си реплики за различни неща и след малко Джак се изправи лениво, като каза:
— Пипнали са го накрая убиеца от Санта Барба. Тъкмо бях започнал да си мисля, че е отървал кожата.
Сякаш железен юмрук ме блъсна в гърдите. Мина известно време, докато успея да се окопитя, и после го запитах небрежно:
— За какво ставаше дума?
Той се протегна и се прозя в топлия летен следобед, след което произнесе с небрежен тон:
— Мислех, че знаеш. Това е оня момък, който е убил жената в бунгалото. Спипали го в един нощен клуб в Ню Йорк. Извадили патлаците и го простреляли. Казват, че нямало да го бъде. Чух го с едно ухо по радиото, докато стигна до тук.
Съумях някак си да запазя лицето си безизразно и гласа незаинтересован.
— Дали е вярно? — запитах аз, като не можах да позная гласа си. — Е, такъв му бил късмета. Мисля да отивам в офиса. Имаш нужда от почивка.
— Благодаря ти за угощението. — Той сложи ръка на рамото ми. — И не забравяй, Джак: щастлив съм, че Сарита оздравя. Тя е чудно момиче, а пък ти си невероятен късметлия.
Наблюдавах го как се спусна от хълма в черно-белия си Тандърбърд.
Дяволски късметлия!
Целият треперех и лицето ми беше потно.
Значи накрая го бяха пипнали!
Извадили патлаците и го гръмнали! Нямало да го бъде!
Щях да бъда дваж по-късметлия, ако пукнеше.
Трябваше да узная подробностите.
Казах на сестрата, че отивам в града. Тя ме успокои, че Сарита спи и тя няма да се отделя от нея.
Стигнах бързо по най-близкия щанд за вестници. Купих си един, но нямаше нищо за залавянето на Васари. Трябваше да се досетя, че материалът щеше да се появи едва във вечерните издания.
Подкарах към офиса. Умът ми се мяташе в паника.
Щеше ли да оживее? Ако оживееше, щеше да получи присъда за престъпление, което не беше извършил. Не можех да позволя да го натикат в газовата камера.
Имах доста работа в офиса, но открих, че практически ми е невъзможно да се концентрирам. Опитах се да проведа разговор с един от нашите доставчици, но съзнанието ми така се разсейваше, че той ме изгледа озадачен. Извиних се.
— Току-що изписаха жена ми от болницата — казах аз. — Та го отпразнувахме, и изглежда съм прекалил със шампанското.
След час от моста се върна Тед Уестън. Носеше вечерния вестник и го пусна върху бюрото. Още бях зает с доставчика, но вида на вестника на една ръка от мен окончателно ме довърши.
Започнахме да правим изчисления и направих толкова много грешки, че доставчикът не издържа:
— Вижте, мистър Холидей, нека да прекратим за днес. Изглежда шампанското е било супер. Да ви се обадя утре, а?
— Разбира се — казах. — Много съжалявам, но нещо главата ми не е в ред. Да, утре е по-добре.
Още не беше затворил вратата, и аз грабнах вестника.
— Нали не възразяваш, Тед?
— Какво говорите, мистър Холидей.
На първа страница бяха поместили снимка на Васари и едно мургаво момиче, което нямаше повече от осемнадесет години. Беше я прегърнал през раменете й и се усмихваше.
Надписът под снимката гласеше: „Джинкс Мандън се жени за кабаретна звезда в деня на залавянето му.“
Информацията за арестуването му не беше много изчерпателна.
Докато празнувал в едно реномирано заведение току-що сключения си брак с Полин Тери, певица в нощен клуб, Васари бил разпознат от един детектив, който се случил да бъде там по това време. Като видял, че детективът се приближава до масата му, Васари измъкнал пистолета си, но детективът се оказал по-бърз и го изпреварил. С много тежка рана в гърдите Васари бил откаран по спешност в болницата. Лекарите правели всичко възможно, за да го върнат към живота.
Не беше много, но беше достатъчно. Не бях в състояние вече да свърша работа и за една стотинка. Казах на Уестън, че се прибирам, но не потеглих към къщи. Отидох в най-близкия бар и обърнах два двойни скоча.
Лекарите правели всичко възможно, за да го върнат към живота.
Каква ирония на съдбата! Да ти спасят живота, за да могат да те пъхнат в газовата камера! Защо не го оставеха да умре?
А как трябваше да постъпя аз?
Ако оживееше, бях длъжен да се предам. Вече нямах никакви извинения. Сарита вече не беше безпомощна. Скоро щеше да стъпи на крака.
А може би нямаше да успеят да го спасят? Можех само да чакам за изхода. Ако не дойдеше в съзнание, приключвах окончателно с цялата история.
Но ако дойдеше…
II
Следващите шест дни бяха същински кошмар за мен.
Пресата бързо усети драмата на лекарите, които се бореха за живота му. Бюлетинът за състоянието му се печаташе всеки ден. Един ден заглавието гласеше: „Гангстерът си отива“, и аз се отпусках малко. А на другия ден: „Джинкс Мандън държи. Лекарите са оптимисти“.
На шестия ден заглавието беше: Едно на деветдесет и девет лекарите да спасят живота на един гангстер.
Вестникът твърдеше, че Мандън щял да бъде опериран от един от най-известните хирурзи на Ню Йорк в последен опит да бъде спасен живота му. Интервюираният хирург казваше, че шансът на Мандън бил повече от илюзорен. Операцията щяла да бъде толкова сложна, че щяла да привлече вниманието на капацитетите от цял свят.
Изведнъж до съзнанието ми проникнаха думите на Сарита:
— Джеф, вече два пъти те заговарям. Какво има?
Пуснах вестника.
— Извинявай, скъпа. Четях. Какво каза?
Избягвах да я погледна в озадачените й очи.
— Какво не е наред, Джеф?
Седеше срещу мен зад масата за хранене в количката си. Бяхме сами. Изглеждаше чудесно, и не прекъсваше с опитите си да стъпи на краката си.
