някой да ги записва.
Той разтри челюстта си замислено.
— Искате да направите изявление, ако ви разбирам?
— Да.
— Добре тогава.
Той отвори едно чекмедже на бюрото и измъкна един малък ролков магнитофон. Постави го на масата и включи микрофона, като го обърна към мен. Натисна клавиша за запис и ролките тръгнаха.
— Давайте, мистър Холидей: да запишем вашето изявление.
И аз заговорих на малкия микрофон. Разказах цялата история: как съм се запознал с Рима и как съм спасил живота и, когато Уилбър я атакувал; как му го зачукала с двадесетгодишната присъда. Обясних за певческия и талант, за моята амбиция да стана неин импресарио, как съм се опитвал да уредя лечението и, как сме се вмъкнали с взлом в сградата на територията на студиото Пасифик да крадем пари за нейното лечение.
Той седеше неподвижен и дишаше тежко, втренчил поглед в прашната повърхност на бюрото си, като го местеше от време на време върху бавно въртящите се ролки.
Само веднъж вдигна за миг поглед към мен когато стигнах до момента на прострелването на пазача, и после отново ги сведе надолу, без да престава нито за миг да дъвче.
Разказах на микрофона как съм се върнал в къщи, продължил съм учението си и накрая съм направил съвместна фирма с Джак Озбърн. Обясних за моста, фотографията в Лайф и как Рима дойде в Холанд Сити и започна да ме изнудва. Казах за нещастния случай със Сарита и как съм се нуждаел от парите, за да я спася.
— И аз реших да убия тази жена — казах аз. — Когато успях най-накрая да я открия, не можах да се реша да го извърша. Вмъкнах се в бунгалото и намерих пистолета, с който тя беше застреляла пазача в студиото. — Извадих го от джоба и го сложих върху масата. — Ето го.
Киъри се наведе напред и се взря в пистолета, след което изгрухтя и се отдръпна назад.
— Докато търсех пистолета, открих една кутия пълна с писма. Едното от тях беше от една жена на име Клеър Симс…
— Да, знам го. И аз го намерих и го прочетох.
Застинах, втренчен в него.
— Щом сте намерили писмото, защо не сте тръгнали подир Уилбър?
— Продължете изявлението си, мистър Холидей. Какво направихте, след като прочетохте писмото?
— Отидох в Сан Франсиско и намерих Уилбър. Изпратих му писмо, в което му бях написал адреса на Рима и бях сложил тридесет долара за пътни до Санта Барба. Аз проверих. Напуснал е Сан Франсиско в деня в който тя е загинала. Той е дошъл тук и я е убил.
Киъри протегна един дебел пръст и спря магнитофона. Отвори едно чекмедже на бюрото си и извади една обемиста папка. Разтвори я и зарови лапата си в нея. Измъкна парче хартия и един плик и ми ги плъзна по бюрото.
— Това ли е бележката, която сте му написали?
Сърцето ми пропусна един удар като познах написаното с печатни букви.
— Да. Как я намерихте?
— Открихме я в хотел Андерсън, Сан Франсиско. — каза Киъри. — Уилбър не е успял да я получи.
В лицето ми нахлу кръв.
— Не е успял да я получи? Разбира се, че я е получил! И е тръгнал! Какви ми ги дрънкате?
— Не е успял да я получи — каза Киъри. — Това писмо е пристигнало в хотела на сутринта на 17. Уилбър е бил арестуван на 16 през нощта, когато се е прибирал в хотела. Бил е арестуван за незаконно притежание на наркотици и са го върнали да си доизлежи присъдата. И сега е в затвора. — Вдигна молива и продължи да чука с него по масата. — Когато намерих писмото от Клеър Симс, с което тя предупреждаваше Рима, че Уилбър я търси, аз се свързах с Фриско. Казаха ми, че Уилбър е арестуван. На следващата сутрин хората от хотела са предали на полицията вашето писмо. А те от своя страна ни го препратиха. Така че ние въобще не сме се занимавали с Уилбър, защото той не само не е имал възможност да я убие, ами и писмото изобщо не е стигнало до него.
Седях вцепенен, гледах го втренчено и не можех да повярвам на чутото.
— Тогава, ако той не я е убил, кой го е извършил? — запитах аз дрезгаво.
Киъри въздъхна отегчено.
— Май няма да мога да ви убедя. Още първия път ви казах кой го е направил — Джинкс Мандън. Казах ви, че имаме материал достатъчен да го пъхнем в газовата камера, където му е мястото. Слагал е рога на Рима Маршал. Срещнал онази певица, Полин Тери, докато била в Санта Барба и полудял от любов. Рима обаче разбрала и го заплашила, че ще го предаде на полицията, ако не изостави момичето. Той бил готов да го направи, когато вие сте се обадили. Това му давало оправдание да си отиде, но тя имала друго мнение по въпроса.
Нахвърлила се върху него с нож. Имало борба. Той направо превъртял от бяс и я убил. Това са негови показания. Имаме ножа, изцапаните му с кръв дрехи и признанието му.
Продължавах да го гледам втренчено. Бях се наврял в ръцете му като последния глупак!
Последва дълга пауза, през която Киъри продължи да чука с молива си по бюрото, след което каза:
— Май сам си сложихте примката, а?
— Да. Бях сигурен че Уилбър я е убил и отговорността лежеше върху мен. Не можех да оставя Мандън да понесе наказанието.
Киъри натисна бутона за пренавиване на лентата.
— Така ли? Че за какво ви беше притрябвало да се тревожите за плъх като този?
Той извади ролката от магнитофона и я постави върху масата.
— Така съм свикнал да разсъждавам при случаи като този — казах спокойно аз.
— Е, имате голям шанс да заобиколите камерата или стола, но ще ви лепнат минимум петнайсет годинки. Какво ще си помисли жена ви? Споделяше ли намерението ви да дойдете тук, за да си накачите петнайсет години в пандела?
— Тя не знае нищо.
— Голям шок ще е за нея да научи какво сте направили, нали?
Раздвижих се нетърпеливо. Садистичната му усмивка ме разгневи.
— Не мисля, че това ви засяга.
Той се приведе напред и повдигна пистолета, оглежда го известно време, и отново го пусна на бюрото.
— Какво ще стане с моста когато ви затворят?
— Все ще намерят някой — казах аз студено. — Няма незаменими хора.
— Да. — Киъри размърда туловището си в креслото. — Тая вечер друг поема работата ми. Още няма да съм се прибрал у дома и тук никой вече няма да си спомня за мен. Какво ще прави жена ви без вас?
— Какво ви влиза на вас в работата? — запитах аз. — Престъпил съм закона и ще си понеса наказанието. Нека да привършваме.
Той затвори лежащата пред него папка и я пъхна обратно в чекмеджето. После погледна часовника си и стана от стола.
— Изчакайте ме пет минути, мистър Холидей.
Той взе пистолета и магнитофонната ролка и като се промуши покрай мен отвори вратата и излезе.
Останах на мястото си.
Петнадесет години!
Пред погледа ми изплува Сарита. Проклинах се че не и бях разказал всичко. Това беше най-мрачният и най-дълъг половин час в живота ми.
Стрелките на стенния часовник показваха пет и половина когато вратата се отвори и Киъри влезна в стаята. Пушеше ухилен пура.
Затвори вратата, пак се промуши край мен и седна на стола си.
— Поизпотихте ли се, мистър Холидей? — поинтересува се той. — Вече се видяхте зад решетките, а?
