— Да не е наред? Защо?
Студените й сиви очи опипаха лицето ми.
— Сигурен ли си, Джеф? Последните дни си толкова неспокоен. Тревожиш ме.
— Съжалявам. Бях много зает покрай моста. Има още толкова проблеми за решаване. — Изправих се. — Прощавай, но трябва да отида до офиса. Ще се върна около седем.
Имах среща с Джак на строителната площадка. Трябваше да монтират първата греда.
Докато чакахме, Джак ме запита:
— Какво ти е на ума, Джеф? Последните няколко дни изобщо не ми харесваш.
— Сигурно се притеснявам повече от теб — казах. — Направо съм си изгубил ума от тоя мост.
— Няма смисъл. Всичко върви като по вода.
— Да, така е, но изглежда съм от този тип хора, които не могат да не се тревожат.
Той видя, че бригадирът води малко несигурно гредата, и като нададе неясно възклицание, хукна към него.
Трябва да внимавам как изглеждам, казах си аз. Напрежението беше започнало да си казва думата.
Това, което не излизаше от ума ми, се случи два дни по-късно.
Заглавията на вестниците разтръбиха, че операцията е минала успешно и вече не съществувала опасност за живота му. След една седмица щели да го откарат в затвора в Санта Барба. Веднага щом укрепнел достатъчно, щял да бъде изправен пред съда за убийството на Рима Маршал.
Прочетох репортажа във вечерния вестник, който ми го бяха донесли у дома.
Усетих как ми прилошава.
Васари беше оживял и отиваше пред съда и после в газовата камера, ако, разбира се, не им кажех истината.
Сарита четеше срещу мен. Изкушението да й кажа истината беше много силно, но инстинктите ми подсказваха обратното.
Нямах право да изчаквам повече. На сутринта трябваше да тръгна за Санта Барба и да разкажа всичко на Киъри. Той веднага щеше да тръгне по петите на Уилбър.
— Забравих да ти кажа, миличка — изрекох аз с възможно най-безгрижния глас, — утре трябва да съм в Сан Франсиско. Ще отсъствувам два дни. Става въпрос за оная сделка със стоманата.
Тя изправи разтревожено глава.
— Утре? Добре, но не е ли малко неочаквано, Джеф?
— Забавят нещо доставките — излъгах аз. — Джак иска да отида на място. Малко остана да забравя.
След като тя заспа, обадих се на Джак в апартамента му.
— Искам да говоря със Стовал — казах аз. — Утре заминавам за Сан Франсиско. Нещо са бавни със доставките.
— Бавни ли? — Джак прозвуча изненадан. — А аз си мислех че идват точно навреме. Интервалите са такива, че смогвам да я обработвам съвсем спокойно.
— И без това трябва да говоря със Стовал. Тед ще върти офиса, докато ме няма.
— Добре, щом си решил. — Съвсем отчетливо чух озадачения му глас. — Тия дни нямаш някакви особени проблеми.
Цяла нощ се въртях в леглото и си блъсках главата как ли щеше да реагира Киъри, като чуеше историята ми. Щеше ли да ме арестува на минутата или щеше първо да провери дали е вярно това, което му разказвам? Да казвам ли на Сарита че може да не ме види повече? Да и кажа ли истината?
За нея щеше да бъде ужасно сътресение, ако ме арестуваха и не можех повече да я видя. Съзнавах че съм длъжен да и кажа истината, но не мажех да събера достатъчно сили, за да го направя.
Лежах в мрака и се потях и когато изгря слънцето през отворения прозорец, завари ме все така колебаещ се, както и вечерта. Докато се обличах обаче, реших първо да отида в полицията.
Малко след четири следобед влязох в полицейския участък на Санта Барба.
Зад преградата седеше едър, добре охранен сержант, който гризеше края на молива си. Погледна ме без особен интерес и ме запита какво искам.
— Търся сержант Киъри.
Той измъкна молива от устата си, огледа го подозрително и сетне го сложи върху бюрото си.
— За кого да докладвам?
— Казвам се Джеферсън Холидей. Той ме познава.
Едрата му ръка покри телефона, поколеба се за момент, отдръпна я, повдигна рамене и ми махна да тръгна по коридора.
— Третата врата вляво. Оправяйте се сами.
Закрачих по коридора, спрях пред третата врата в ляво и почуках.
— Влизай! — излая отвътре Киъри.
Отворих и влязох.
Беше се изтегнал на един стол и четеше вестник. Стаята беше малка и тясна. Имаше място само за бюрото, стола зад бюрото и този за посетителя. Присъствието ми вече я правеше непроходима.
Той пусна вестника и се облегна на стола така, че той изскърца. Очите му се разшириха, като ме видя.
— Брей, брей, ами че това е самият Мистър Холидей — каза той. — Каква изненада! Заповядайте, седнете. Добре дошли в Санта Барба.
Седнах без да откъсвам очи от него.
— Имате голям късмет, мистър Холидей. За две бройки да ме изтървете — каза той, като извади неизбежното пакетче дъвка. — Щастлив съм да ви уведомя, че днес е последният ми работен ден. От тридесет и пет години съм в полицията и мисля че съм заслужил почивката си. Не искам да кажа, че съм кой знае колко радостен. Човек може да пукне от глад с тая мизерна пенсия. Имам къщичка на брега на океана и съпруга и ще се мъча да си докарам някой друг долар. Как върви мостът?
— Всичко е наред — казах аз.
— А съпругата ви?
— Добре е.
Той пъхна дъвката в устата си и започна да преживя.
— Е, това са хубави новини. — Той опря тлъстото си туловище на бюрото и ме изгледа лукаво с твърдите си очички. — Но какво ви води насам, мистър Холидей?
— Дойдох да ви кажа, че Мандън не е убил Рима Маршал.
Очичките му за миг се разшириха.
— Какво ви кара да твърдите това, мистър Холидей?
— Тя беше убита от един човек на име Уилбър. Той е наркоман и е пуснат от затвора с обещание, че няма да избяга.
Той потърка края на месестия си нос с опакото на дланта си.
— Кое ви кара да мислите, че той е убиецът?
Поех си бавно и дълбоко въздух.
— Знам, че той го е направил. Тя му осигури двайсет години затвор. След като го пуснаха под честна дума, че няма да избяга, той тръгна да я търси. Искаше да я убие, но не можеше да я открие. Аз му казах къде е. Отишъл е в бунгалото, намира я и я убива. Вече бях предупредил Васари, че полицията е по петите му. Когато Уилбър е пристигнал в бунгалото, Васари вече е бил духнал.
Киъри взе един молив и започна да почуква с него по бюрото. Каменното му и месесто лице беше станало абсолютно безизразно.
— Много интересно, — каза той — но нещо не мога съвсем да го схвана. Откъде познавате тоя момък Уилбър?
— Това е дълга история — казах. — Може би е по-добре да започна отначало.
Той се втренчи в мен.
— Е, добре. Имам достатъчно време. Да започваме тогава.
— Аз давам показания, сержант, които са в моя вреда — казах аз. — Ще спестим време, ако извикате
