— Съжалявам много. — Тя се обърна към мен и изпъчи гърдите си, като положи длан върху ръката ми. — Просто нямах друг изход. Ще ти ги върна, кълна ти се.
— Не е необходимо да се кълнеш. Само ми ги върни.
— Нямам ги сега. Похарчих ги.
— Дай ми портмонето си.
Другата й ръка сграбчи протритата дамска чантичка.
— Не!
Завъртях колата до бордюра и спрях.
— Чу какво казах! Дай ми портмонето или ще те откарам до най-близкия полицейски участък.
Тя ме изгледа злобно, кобалтовосините й очи преливаха от омраза.
— Пусни ме! Нямам никакви пари! Похарчих всичко!
— Виж, скъпа, пет пари не давам за приказките ти. Дай ми портмонето си или ще те оставя на полицаите да се разправят с теб.
— Един ден ще съжаляваш за това — каза тя. — Истина ти казвам. Аз не забравям лесно.
— Пет пари не давам как забравяш — казах. — Дай ми портмонето си.
Тя хвърли парцаливата си чанта в скута ми.
Отворих я. Съдържаше пет долара и осем цента, пакет цигари, ключ за стая и мръсна носна кърпа.
Взех парите, пъхнах ги в джоба си и след като затворих чантата й я върнах по същия начин.
Тя я стисна с две ръце и произнесе тихо:
— Няма да го забравя никога.
— Чудесно — казах. — Това ще те научи повече да не ме крадеш. Къде живееш?
Лицето й се беше превърнало в неподвижна маска и тя ми обясни с враждебен глас къде се намира квартирата й. Оказа се съвсем наблизо.
— Отиваме право там.
Следвайки навъсените й указания, стигнахме до хотела, който се оказа още по-износен и олющен от моя. Излязохме от колата.
— От днес нататък вече ще живеем заедно, скъпа — казах й аз. — Ще работиш с гласа си и ще ми върнеш откраднатото. От сега нататък съм твоят агент и ще ми даваш десет процента от заработката си. Ще го оформим като договор, но първо ще си събереш багажа и се измъкваме от тая дупка.
— Не мога да направя никакви пари от пеенето.
— Остави тая грижа на мен — казах й аз. — Ще правиш това, което ти кажа или заминаваш директно в дранголника. Постъпи, както намериш за добре, само не се бави с решението си.
— Защо не ме оставиш на мира? Казвам ти, и пукнат грош не мога да изкарам с гласа си.
— При мен ли идваш или в затвора?
Очите й останаха впити в мен дълго време. Затаената омраза в тях не ме тревожеше. Бях я спипал в смъртна хватка и можеше да ме ненавижда колкото си иска. Нямаше друг избор, освен да ми върне откраднатото.
Тя повдигна рамене и каза:
— Добре, идвам с теб.
Събирането на багажа не й отне много време. Наложи се да се разделя с четири от нейните долариъ за да платя наема за стаята и после я закарах до моя хотел.
Бившата й стая беше все още свободна и тя отново се нанесе в нея. Докато си разопаковаше багажа, съставих набързо един договор пълен с юридически щампи, които изглеждаха внушително, въпреки че не съдържаха нищо. Договорът ме правеше неин агент с десет процента комисионна.
Занесох го в стаята й.
— Подпиши тук — казах й аз и посочих защрихованата линия.
— Нищо няма да подпиша — каза тя с враждебен глас.
— Подпиши или ще се разходим до полицейския участък.
Изпълненият с ненавист поглед отново се появи в очите й, но подписа.
— Окей — казах, като пъхнах договора в джоба си. — Тая вечер сме в Синята Роза и ти ще пееш. Ще пееш както не си пяла никога досега, и ще вземаш седемдесет и пет долара на седмица. От първата ти заплата ще си получа тридесетте долара, които ми дължиш плюс десетте процента, които ми се полагат. Отсега нататък, момичето ми, аз ще бъда първата ти грижа, и после си ти.
— И пръста си няма да мръдна: почакай само и ще видиш.
— Какво ти става? — втренчих се в нея аз. — Та с твоя глас ще натрупаш милиони.
Тя запали цигара и пое дълбоко дима в дробовете си. Обзе я безразличие и се смъкна в стола, сякаш гръбначният й стълб се бе размекнал.
— Окей. На твоите заповеди.
— Какво ще облечеш за довечера?
Тя се изправи с явно усилие и отвори гардероба. Имаше само една рокля. Не беше върхът, но в Синята Роза не обичаха много ярката светлина и надали щяха да й обърнат голямо внимание.
— Няма ли да получа нещо за ядене? — запита тя, като отново се сгърби на стола. — Цял ден не съм яла.
— Изглежда само това ти е в ума — ядене, та ядене. Ще ядеш след като получиш работата и нито миг по-рано. Какво направи с парите които открадна от мен?
— Преживявах. — Лицето й отново придоби враждебен израз. — Как мислиш, че съм изкарала месеца?
— Никога ли не работиш?
— Когато мога.
Запитах я за това, над което си блъсках главата от момента, в който се запознах с нея.
— Как се свърза с оная отрепка Уилбър?
— Той имаше пари. Не беше стиснат като теб.
Седнах на леглото.
— Откъде ги беше намерил?
— Не знам. Не съм го питала. Тогава караше Пакард. Ако не се беше сблъскал с ченгетата, щяхме още да се возим в него.
— И ти веднага му би шута след като той загази, нали?
Тя пъхна ръка под ризата си и си оправи презрамката на сутиена.
— Защо не? Ченгетата бяха по петите му. Нямах нищо общо с тая работа и се махнах.
— Това стана в Ню Йорк, така ли?
— Да.
— Как си плати пътя дотук?
Очите й се раздвижиха.
— Имах малко пари. Какво ти влиза това в работата?
— Обзалагам се, че сама си се обслужила с парите му, така както направи и с моите.
— Каквото кажеш — произнесе тя с безразличие. — Мисли каквото си искаш.
— Какво ще пееш довечера? По-добре да започнеш с „Тяло и душа“. Какво ще изпълниш на бис?
— Какво те кара да мислиш, че ще има бис? — каза враждебно тя.
С мъка се сдържах да не й зашия един здрав плесник.
— Ще се придържаме към старите парчета. Знаеш ли „Не мога да не го обичам“?
— Да.
Това щеше да ги събори. С тоя висок сребърен тон щеше направо да ги зашемети.
— Чудесно. — Погледнах си часовника. Наближаваше седем и петнадесет. — Веднага се връщам. Преоблечи се през това време. Ще се видим след около час.
Отидох до вратата и извадих ключа.
— Просто за да не ти хрумнат някакви идеи да отпрашиш нанякъде, миличко, ще те заключа отвън.
— Няма да избягам.
— Аз имам тая грижа.
Излязох, тръшнах вратата и я заключих.
