И внезапно Уили закрещя в лицето ми:
— Веднага махай тая наркоманка от тук! За какъв, по дяволите ме вземаш, та ми караш такива отрепки. Разкарай я! Чуваш ли ме? Веднага я разкарай!
Глава трета
I
Рима лежеше на леглото. Беше забила глава във възглавницата, цялото и тяло трепереше и от време на време кихаше.
Стоях до леглото и я гледах.
Трябваше да се досетя, казвах си аз за кой ли път. Бях длъжен да разпозная симптомите. Не беше ми и минало през ума, че може да е наркоманка, макар че онази нощ всичко беше пред мен, когато я бях чул да киха.
Уили Флойд ми беше бесен. Преди да ни изхвърли ми се закани, че ако само посмея да се мярна пред очите му в клуба, ще накара охраната си да ме пречукат, и не се шегуваше.
Взе ми се здравето докато успея да замъкна Рима обратно в стаята и. Беше в такова състояние, че не се осмелих да я кача в автобус. Едната половина от пътя я носих на гръб, а другата я влачих по тъмните улици.
Бавно се успокояваше.
Наблюдавах я и усетих как ми се повдига.
Бях си загубил работата при Ръсти и се бях скарал жестоко с Уили Флойд. Печалбата ми от вечерта беше една наркоманка, виснала ми като воденичен камък на шията.
Трябваше да си събера багажа и да я зарежа. Страшно ми се щеше, но не можех да изхвърля от себе си сребърния и глас, знаех че мога да забогатея с него, че я бях обвързал с договор.
Внезапно тя се претърколи на леглото и се втренчи в мен.
— Предупредих те — изрече тя почти беззвучно. — А сега се махай и ме остави на мира!
— Добре, добре, предупреди ме — казах аз, като отпуснах ръцете си на таблата на леглото и я изгледах на свой ред. — Но ти не ми каза в какво се състои работата. От колко време се дупчиш?
— Три години. Вече не мога да се измъкна.
Тя седна и като извади носната си кърпа, започна да си търка очите. Имаше романтичен вид колкото една мръсна хавлия.
— Три години? Че колко си голяма?
— На осемнайсет години съм. Какво ти влиза в работата на каква възраст съм?
— Започнала си да се дупчиш на петнайсет години? — ужасих се аз.
— О, млъкни!
— Уилбър ли ти поддържаше запасите?
— И какво ако го е правил? — Тя си издуха носа. — Нали искаш да пея, да имам голям успех? Дай ми тогава малко пари. Като съм заредена добре, скривам им шайбата. Това дотук е нищо. Само ми дай малко пари, и ще видиш.
Седнах на ръба на леглото.
— Нека да говорим разумно. Гол съм като пушка. Но и да имах, нямаше да ти дам и пукнат долар. Слушай, с твоя глас можеш да обиколиш света. Знам го, сигурен съм. Ще те излекуваме. И после всичко ще бъде наред и ще се къпеш в пари.
— Зарежи ги тия дрънканици. Дай ми малко пари. Стигат ми и пет долара. Познавам един …
— Отиваме в болницата.
Тя изсумтя.
— В болницата? Там е тъпкано с такива нещастници като мен, и пет пари не дават за теб. Била съм и по болници. Дай ми пет долара. Ще пея за теб. Ще бъда страхотна, обещавам ти. Само ми дай пет долара.
Не издържах повече. От погледа й ми прилошаваше. Нощта ми беше сервирала повече, отколкото можех да поема.
Запътих се към вратата.
— Къде отиваш? — запита ме тя.
— Ще си лягам. Утре ще поговорим. За тая вечер стига.
Отидох си в стаята и заключих вратата.
Не можех да заспя. Малко след два след полунощ чух вратата й да се отваря и да пристъпва на пръсти по коридора. Беше ми все едно ако си събереше багажа и запрашеше за някъде. До гуша бях сит от нея.
Сутринта станах някъде около десет, облякох се и отидох до стаята й. Отворих вратата и надзърнах вътре.
Беше в леглото и спеше. Достатъчно ми беше да видя успокоеното й и отпуснато лице, за да разбера че беше успяла да се снабди с доза отнякъде през нощта. Беше красива със сребърната си коса, разпиляна по възглавницата; изчезнал беше ужасният облик от предишната нощ. Очевидно бе успяла да намери някой мухлъо готов да се раздели с парите си.
Затворих и слязох долу на улицата на слънце.
Ръсти беше много изненадан когато ме видя да влизам в бара му.
— Искам да говоря с теб — казах. — Въпросът е много сериозен.
— Окей, давай. Какво има?
— Това момиче може да пее. Гласът й е цяло съкровище. Сключил съм договор с нея. Ръсти, това е големият ми шанс. С нея мога да натрупам цяло състояние.
Той ме гледаше озадачен.
— Окей. Не мога да разбера само къде е засечката. Ако може да пее, защо не го прави?
— Наркоманка е.
Лицето на Ръсти се сгърчи от отвращение.
— Е?
— Трябва да я излекувам. Не знам къде да я закарам и към кого да се обърна.
— Не знаеш какво да направиш ли? Аз ще ти кажа. — Той забучи бананоподобния си пръст в гърдите ми. — Отърваваш се от нея, и то колкото може по-бързо. Наркоманите са неспасяеми, Джеф. Казвам ти го със сигурност. Да, знам, лекарите твърдят, че могат да ги излекуват. Но колко време после ще са здрави? Месец, два, може би и три, и след това пласъорите ще ги надушат, ще им пробутат стока и всичко започва отначало. Послушай ме, синко, аз те обичам и ти желая доброто. Имаш си и глава и образование. Не се забърквай с такива боклуци. Изобщо не си струва да се измъчваш заради тая отрепка. Забрави я, само мъка ще ти донесе.
Така ми се иска да го бях послушал. Той беше прав, но никой не можеше да ме убеди в това тогава. Мислех си, че съм попаднал на златна мина с гласа й. Трябваше само да я излекувам и парите щяха да потекат като река. Така си ги представях нещата тогава.
— При кого да я заведа, Ръсти? Знаеш ли някой, който може да я излекува?
Ръсти се почеса под носа с опъкото на дланта си: белег, че беше раздразнен.
— Да я излекува? Никой не може да я излекува. Хей, какво ти става? Да не си откачил?
Потиснах гнева си. Това беше много важно за мен. Ако успеех да я излекувам, това я превръщаше в истински рог на изобилието за мен. Бях сигурен. Абсолютно.
— Ръсти, имаш връзки с много хора. Чуваш всякакви неща. Кой е тоя момък, който наистина лекува тия нещастници? Все трябва да има някой. Киното гъмжи от такива. Повечето от тях оздравяват. Кой ги ремонтира?
Ръсти се почеса по врата и се навъси.
— Вярно е, но ония юнаци са фрашкани с мангизи. Лечението иска пари. Има такъв човек, но чувам че свалял по девет кожи.
— Може би ще успея да намеря пари. Трябва да я излекувам на всяка цена. Как се казва?
